Реката на синия огън

— От известно време не съм и именно за това искам да поговорим. Имаме проблем. Не само че не можем да включим трети човек да управлява сима, но и не може да бъде управляван от двама отсега нататък.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда, не ме слушаш внимателно.

Опита се да й обясни спокойно, но не му бе приятно, че трябваше да изтъква безспорно очевидни неща, особено като знаеше какво щеше да поиска от нея.

— Тази Мартин — сляпата жена. Ако казва истината, а не виждам причина да не й вярвам, то тя е сериозна опасност за нас.

Сякаш заварена в неловка ситуация, Дулси моментално прие сериозно изражение.

— Продължавай.

— Тя възприема информацията по неразбираем за нас начин. Твърди, че усеща неща във виртуалното обкръжение, които ти и аз — или останалите бегълци на Небесния бог — не могат да усетят. Ако досега не е забелязала, че нашият сим се населява от двама души, само въпрос на време е да го разбере.

— Ъхъ.

Дулси кимна, след което се обърна и се приближи до дивана си. Седна, вдигна чаша към устните си и отпи една глътка, преди да продължи.

— Наистина мислих за това.

— Сериозно?

— Стигнах до извода, че най-лошото би било, ако настъпи внезапна промяна в излъчваните подсъзнателни сигнали. — Тя отпи още една глътка и разбърка с лъжичка течността в чашата. — Може вече да си е изградила образ за нас, който да възприема като сигнала на нашия сим. Ако отново настъпи промяна, тя ще я забележи. Най-малкото съществува подобна вероятност.

Част от възхищението му към Дулсинея Ануин се възвърна. Казаното от нея беше абсолютна глупост, но доста смислено като светкавично скроена хипотеза. Не се стърпя да не се запита дали би била така спокойна и самодоволна, ако познаваше истинския му облик — ако имаше представа за истинската му същност, когато всички маски бъдат свалени… Прогони разсейващите го мисли.

— Хм. Схващам какво искаш да кажеш. Имаш основания, но не съм сигурен, че ще го взема изцяло предвид.

Той усети, че тя има намерение да се опита да упорства по отношение на току-що хрумналата й мисъл.

— Ти си шефът. А според теб как би трябвало да постъпим? Тоест какъв избор имаме?

— Каквото и да направим, трябва да вземем бързо решение. А ако не оставим нещата такива, каквито са в момента, единственият начин е един от нас да поеме изцяло сима.

— Изцяло? — Тя едва не загуби самообладание. — Но това е…

— Знам, че идеята не звучи привлекателно. Но може да се наложи да постъпим именно така — всъщност ти ще трябва да се заемеш, тъй като имам ужасно много други неща да върша. Но ще помисля върху това, което каза, и ще ти се обадя по-късно. Довечера в 22:00 твое време, става ли? Симът би трябвало да спи по това време или пък ще го изтеглим настрана, за да се изпикае, или нещо такова.

Зле прикритото й раздразнение го развесели.

— Ясно. В 22:00.

— Благодаря, Дулси. А, един въпрос. Знаеш ли много стари песни?

— Какво? Стари песни?

— Интересно ми е едно нещо, което чух. Почва така… Внезапно му се отщя да й я изпее — щеше да прозвучи, сякаш издава безпомощността си пред един човек, който в края на краищата му е подчинен. И все пак запя: