Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Имам още много неща да разкажа, но времето тече много бързо. Не знам от колко време седя и шептя тук, но чувствам, че слънцето вече изгрява в това странно място. Така да се каже, поставих ново начало на своя дневник с тези изречени в нищото думи със съвсем смътната надежда, че някой ден ще мога да ги възстановя. Не казваше ли за себе си английският поет Кийтс: „тоз, чието име е написано върху вода“? Така. Ще бъда Мартин Дерубен, сляпата магьосница на един нов свят, и ще напиша името си във въздуха.
Някой ме вика. Трябва да вървя.
Код Делфи. Край.
Мелодичната секвенция от хармонични звуци се разпадна на множество подсеквенции, но главната тема продължи да се повтаря. Подсеквенциите също се умножиха, образуваха пласт върху пласт и след малко целият свят се превърна в мрежа от звуци, толкова заплетена, че бе невъзможно да отделиш един тон от нея, камо ли отделна секвенция. Накрая всичко се сля в една-единствена нота фа диез с милиони трептящи, вибриращи, бликащи и резониращи хармонии, сякаш звука на зараждащата се вселена.
Мисловната музика на Дред. Освен ловуването и адреналиновите дози от време на време, тя бе единствената му дрога. Не я използваше безразборно и настървено, както някой енергиен гладник, който би се натъпкал с вихрено парче на „черно“, а по-скоро с отмереното спокойствие на лекар наркоман, който приема ударна доза чист фармацевтичен хероин, преди да се върне към професионалните си задължения. Бе освободил следобеда си от ангажименти, окачайки цифрово „Не смущавайте“ на входния си канал, и се бе изтегнал по гръб в средата на килима в своя офис в Картахена, поставил възглавница под главата си и пластмасова бутилка пречистена вода до едната си ръка, заслушан в хора на сферите.
Докато този единствен тон ставаше все по-плавен и простичък, тъй като повторенията ставаха все по-натрапчиви, той изпита усещане, че се издига над тялото си в празното сребърно пространство, към което се бе устремил. Той беше Дред, но и Джони Вулгару, а така също и още нещо, свързано по странен начин с Пратеника на смъртта на Стареца — но беше и още повече. Всички тези неща едновременно, разраснали се до рамките на звездна система… празна, изпълнена с черен мрак, но същевременно заредена със светлина.
Усети как някаква гореща точка в центъра на съществуванието му започна да се разтяга. Както се носеше в сребристата празнота на музиката, усети силата му да се разраства. Можеше да протегне ръка и да скърши нещо далеч по-сложно и могъщо от някаква охранителна система. Под себе си виждаше Земята, забулена в мрак и обкичена със сферичната украса на електронни орбити, тъничка като косъм броеница от светлинки, и изпита усещането — в сребристото си, наситено от подлудяваща музика великолепие, — че ако пожелае, би могъл да прекърши целия свят.
Дред усети, че се смее някъде в себе си. Струваше си да се посмее. Наистина си струваше.
Дали това изпитваше Стареца? Такова ли всемогъщество усещаше постоянно? Че светът е негова собственост и може да прави с него каквото му скимне? Че такива като Дред са само някакви нищожни светлинки, по-незначителни и от светулчици?
Дори и така да бе, то не притесняваше Дред. Бе се отпуснал в своето сребристо самодоволство и не изпитваше никаква завист или страх от Стареца. Всичко щеше да се промени, при това съвсем скоро.
Но той имаше други неща за обмисляне, други мечти за мечтаене. Остави пулсиращият тон да го изведе отново от него. Промяната го сгря, завръщайки го в хладното сребристо пространство, откъдето можеше да вижда далеч напред и да обмисли всички дребни детайли, с които му предстоеше да се справи оттук нататък.
Дред се отпусна върху голия под на офиса и се заслуша в мисловната си музика.
Мина досадно много време, докато тя отговори на обаждането. Вече се бе включил в сим-линията и знаеше, че пътниците в Адърланд в момента спят. Какво се мотаеше тази жена, пак ли си вземаше душ? Нищо чудно, че така си падаше по котката си — самата тя бе една постоянно почистваща се котка. Тази кучка имаше нужда от малко дисциплина… може би от градивния тип.
„Не — напомни си той. — Не забравяй сребърното място.“