Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Отначало игрите и упражненията бяха простички неща: звукоопознавателни тестове, проверка на чувството ми за време и на паметта ми, физически задачки, за да разберат как въздейства тъмнината на усещането ми за равновесие и на цялостната ми координация. Сигурна съм, че са наблюдавали всичко, което изяждам, изпивам и дори онова, което изхвърлям от себе си.
Не след дълго започнах да губя каквато и да е представа за време. Заспивах, щом се уморя, и ако изследователите не ме събудеха, можех да спя по дванайсет и повече часа или пък само четирийсет и пет минути. И нищо чудно, че се събуждах без абсолютно никаква представа, колко време бе изминало. Това не ме притесни особено хората започват да се боят от загубата на контрол над времето с възрастта, — но други неща ме притесняваха. Липсваха ми моите родители, колкото и безпомощни да бяха, и без да мога да го обясня, мисля, че започнах да изпитвам страх от възможността никога да не видя отново светлината.
За съжаление този страх се оказа пророчески.
От време на време доктор Бек ме караше да разговарям с някое от другите деца по аудиоканала на затъмнения екран. Някои бяха изолирани на тъмно като мен, други бяха на светло. Не знам какво научиха изследователите — бяхме деца в края на краищата и макар децата да обичат да играят заедно, те не са особено словоохотливи. Но едно от тях беше по-различно. Първия път, когато чух гласа му, се уплаших. Мънкаше и бръщолевеше — във вътрешното ми зрение звукът имаше заострена, ръбеста форма, като някаква старинна механична играчка, — и никога не бях чувала подобен акцент. Сега, като си припомням, ми се струва, че това бяха звуци от синтезатор, но тогава в съзнанието ми възникваха ужасяващи образи — какво или кой би могъл да говори по такъв начин.
Странният глас ме попита как се казвам, но не ми каза своето име. Звучеше някак неуверено и правеше големи паузи. Сега всичко ми изглежда доста странно и се питам дали не съм разговаряла с някакъв изкуствен разум или някое душевноболно дете, чиито недъзи са били лекувани с тази технология, но тогава бях едновременно впечатлена и объркана от този нов партньор в игрите, който се изказваше толкова бавно и изговаряше най-накрая думите по такъв странен начин.
Каза ми, че е сам. Че е на тъмно също като мен или поне няма възможност да вижда — никога не говореше за зрение освен с наизустени метафори. Може би беше сляп, както аз сега. Не знаеше къде се намира, но искаше да излезе — непрекъснато го повтаряше.
Първия път бяхме заедно само няколко минути, но при следващите случаи разговаряхме по-продължително. Научих го на някои от звуковите игри, които изследователите бяха прилагали в моите занимания, пеех му песни и му казвах стихчета, които помнех. Беше му невероятно трудно да проумее някои неща, а други схващаше поразително бързо — на моменти имах чувството, че се намира в черната ми като катран стая и наблюдава всичко, което върша.
При петата или шестата ни „визита“, както ги наричаше доктор Бек, той ми каза, че съм му приятел. Не бихте могли да си представите по-сърцераздирателно признание, което запомних завинаги.
Прекарах безброй дни от зрелия си живот в опити да открия това загубено дете — проучих всички възможни следи в архивите на института, открих всеки, който е бил свързан по някакъв начин с експеримента „Песталоци“, — но така и не успях. Сега се питам дали то изобщо беше дете. Не бяхме ли всъщност обекти на някакъв турингов експеримент? Подготовка на програма, която един ден би могла да се приложи безпроблемно върху възрастни, но засега можеше да се осъществи единствено чрез разговори с осемгодишни хлапета, при това не твърде успешно?
Каквото и да беше, повече не си говорихме. Защото се случи нещо друго.
Бях прекарала в мрака доста дни — над три седмици. Изследователите се подготвяха да приключат участието ми в експеримента през следващите четиридесет и осем часа. Тъкмо ми задаваха един изключително сложен и подробен финален диагностичен тест — госпожа Фюрстнер ми го обясняваше с псевдомайчинска нежност, — когато нещо се обърка.
Показанията на съдебния процес са неясни, тъй като самите хора от института „Песталоци“ не са сигурни какво се бе случило, но е било някаква много тежка авария, засегнала цялата му сложна система. Първото, което осъзнах, бе, че вече не чувам мекия, очарователен глас на госпожа Фюрстнер, секнал на средата на фразата. Жуженето на климатичната инсталация, което не бе прекъснало нито за миг, също спря внезапно, оставяйки ме в абсолютна тишина, от която ме заболяха ушите. Всичко бе спряло — абсолютно всичко. Всички окуражителни звуци, благодарение на които мракът не ми се струваше така безкраен и плътен, бяха секнали.