Реката на синия огън

Странният глас ме попита как се казвам, но не ми каза своето име. Звучеше някак неуверено и правеше големи паузи. Сега всичко ми изглежда доста странно и се питам дали не съм разговаряла с някакъв изкуствен разум или някое душевноболно дете, чиито недъзи са били лекувани с тази технология, но тогава бях едновременно впечатлена и объркана от този нов партньор в игрите, който се изказваше толкова бавно и изговаряше най-накрая думите по такъв странен начин.

Каза ми, че е сам. Че е на тъмно също като мен или поне няма възможност да вижда — никога не говореше за зрение освен с наизустени метафори. Може би беше сляп, както аз сега. Не знаеше къде се намира, но искаше да излезе — непрекъснато го повтаряше.

Първия път бяхме заедно само няколко минути, но при следващите случаи разговаряхме по-продължително. Научих го на някои от звуковите игри, които изследователите бяха прилагали в моите занимания, пеех му песни и му казвах стихчета, които помнех. Беше му невероятно трудно да проумее някои неща, а други схващаше поразително бързо — на моменти имах чувството, че се намира в черната ми като катран стая и наблюдава всичко, което върша.

При петата или шестата ни „визита“, както ги наричаше доктор Бек, той ми каза, че съм му приятел. Не бихте могли да си представите по-сърцераздирателно признание, което запомних завинаги.

Прекарах безброй дни от зрелия си живот в опити да открия това загубено дете — проучих всички възможни следи в архивите на института, открих всеки, който е бил свързан по някакъв начин с експеримента „Песталоци“, — но така и не успях. Сега се питам дали то изобщо беше дете. Не бяхме ли всъщност обекти на някакъв турингов експеримент? Подготовка на програма, която един ден би могла да се приложи безпроблемно върху възрастни, но засега можеше да се осъществи единствено чрез разговори с осемгодишни хлапета, при това не твърде успешно?

Каквото и да беше, повече не си говорихме. Защото се случи нещо друго.

Бях прекарала в мрака доста дни — над три седмици. Изследователите се подготвяха да приключат участието ми в експеримента през следващите четиридесет и осем часа. Тъкмо ми задаваха един изключително сложен и подробен финален диагностичен тест — госпожа Фюрстнер ми го обясняваше с псевдомайчинска нежност, — когато нещо се обърка.

Показанията на съдебния процес са неясни, тъй като самите хора от института „Песталоци“ не са сигурни какво се бе случило, но е било някаква много тежка авария, засегнала цялата му сложна система. Първото, което осъзнах, бе, че вече не чувам мекия, очарователен глас на госпожа Фюрстнер, секнал на средата на фразата. Жуженето на климатичната инсталация, което не бе прекъснало нито за миг, също спря внезапно, оставяйки ме в абсолютна тишина, от която ме заболяха ушите. Всичко бе спряло — абсолютно всичко. Всички окуражителни звуци, благодарение на които мракът не ми се струваше така безкраен и плътен, бяха секнали.