Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
За негова чест трябва да призная, че баща ми не се съгласи веднага, макар предложената сума да беше почти колкото едногодишната му заплата. Прибра се вкъщи доста объркан. Двамата с майка ми си шушукаха цялата вечер по време на безконечното предаване, говорейки малко по-високо едва след като ме сложиха в леглото. По-късно осъзнах, че макар нито един от двамата да не е бил категорично за или против, възникналите вследствие на предложението недоразумения между тях ги бяха докарали по-близо до развод откогато и да е до този момент. Типично за тях — дори при най-тежката криза в съвместния им живот те не знаеха какво точно искат.
Три дни по-късно, след няколко разговора за потвърждение с псевдоакадемичната организация, на която се заплащаше, за да извърши проучването — тук нито преувеличавам, нито обвинявам несправедливо, тъй като още тогава бяха останали съвсем малко университети, които да не бяха продали душата си на корпоративния капитал, — родителите ми стигнаха до убеждението, че всичко ще е за добро. Мисля си дори че странните им асоциални разсъждения ги бяха довели до извода, че от цялата тази работа биха могли да произтекат много важни последици за мен самата, много по-важни от припечелените за семейството пари — че някаква скрита моя способност би излязла наяве по време на проучването и аз бих се оказала далеч по-изключително дете, отколкото им се струваше на самите тях.
В едно отношение се оказаха прави — животът действително се промени завинаги.
Спомням си, че майка ми влезе в моята стая. Бях си легнала и четях някаква книга, защото техните странни, почти… сомнамбулни — тъкмо тази е думата — техните сомнамбулни караници през последните няколко дни ме бяха изнервили, и аз я погледнах виновно, когато влезе, сякаш ме беше заварила да върша нещо нередно. Одърпаният й джемпър бе просмукан от едва доловимата миризма на хашиш. Беше леко замаяна, както обикновено в този вечерен час, и отначало, докато обмисляше как да ми съобщи новината, се уплаших от неразбраното й, завалено бъбрене. Заприлича ми на някакво животно или на чуждоземен двойник от предаванията по мрежата, които бях гледала като дете.
Когато ми съобщи какво решение са взели, уплаших се още повече. Щях да прекарам известно време съвсем самичка, обясни ми тя, за да помогна на някакви хора в някакъв експеримент. Приятни мъже и жени — чужденци, искаше да ми каже всъщност тя — щели да се грижат за мен. Щяла съм да помогна на цялото семейство и щяло да ми бъде интересно. Всички мои съученици щели да ми завиждат, когато съм се върнела.
Как бе възможно една жена, дори погълната изцяло от себе си като майка ми, да предположи, че това би могло да ми въздейства по някакъв друг начин, освен да ме ужаси? Плаках цялата нощ и през следващите дни. Родителите ми се държаха така, сякаш ме беше страх да отида на летен лагер или да отида на училище в първия учебен ден, и ми повтаряха, че създавам главоболия, но дори и те май се досещаха, че има нещо съмнително в родителското им поведение. Всяка вечер ми предлагаха любимите ми десерти и цели две седмици изобщо не пушиха хашиш, така че спестиха пари и ми купиха нови дрехи.
В деня на пътуването облякох новото сако и новата рокля. Със самолета до Цюрих с мен дойде само баща ми — по това време майка ми не бе в състояние да отиде дори до пощенската кутия на ъгъла, без да се подготвя за това цели часове. Когато кацнахме, денят се оказа толкова мрачен, че запомних за цял живот този сив, металически цвят, както й чувството, че баща ми възнамерява да ме изостави също както бащата на Хензел и Гретел бе изоставил своите деца в гората. Хората от института „Песталоци“ ни качиха в голяма черна кола, точно от онези, които малките момичета никога не би трябвало дори да приближават. Всичко беше тайнствено и зловещо. Малкото, което успях да видя от Швейцария при пътуването до института, ме ужаси — сградите бяха много чудновати и земята вече бе покрита със сняг, макар в Тулуза все още да беше съвсем топло. Когато пристигнахме в комплекса от ниски сгради, заобиколени от градини, които положително бяха по-приветливи в по-приветливите сезони, попитаха баща ми дали би искал да прекара първата нощ преди началото на експеримента заедно с мен. Той вече си бе купил билет за вечерния самолет, загрижен повече за майка ми, отколкото за мен. Разплаках се и не го целунах за довиждане.
Странно, много странно… всичко беше много странно. По-късно разпитвах родителите си — не, настоявах да ми кажат как са могли да изпратят едно дете на такова място. Не бяха в състояние да ми отговорят по никакъв друг начин, освен че всичко им се е струвало чудесно. „Кой би могъл да предположи, че ще се случи подобно нещо скъпа?“ — повтаряше майка ми. Наистина кой? Вероятно някой, който би помислил за нещата отвъд стенния екран и всекидневната.