Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Не мога да си спомня. — Мъчеше се да потисне оправдателните нотки в гласа си. „Светлина, всичко си признах, на глупачка се направих, а става все по-лошо!“ — Ще се опитам пак.
— Добре. Трябва да ги намерим, Нинив. — Егвийн я изгледа съсредоточено. — Нинив, много внимавай с Могедиен. Гледай да не връхлиташ като мечка напролет, само защото тя е избягала от теб в Танчико.
— Не съм глупачка, Егвийн — отвърна Нинив. Ужасно беше да й се налага да си сдържа яда, но след като всичко, което Егвийн щеше да направи, бе да не й обърне внимание или пак да я сгълчи, нямаше да спечели нищо освен да изглежда в очите й още по-голяма празноглавка, отколкото досега.
— Знам. Вече го каза. Просто гледай да не го забравяш. Внимавай. — Този път Егвийн не се стопи постепенно, а изчезна внезапно, досущ като Биргит.
Очите на Егвийн се отвориха сред почти пълен мрак, разсейван единствено от бледата лунна светлина, проникваща през димоотвода. Зарадва се, че е завита с одеяла — огънят беше угаснал и смразяващ хлад изпълваше шатрата. Дъхът й се превръщаше в мъгла пред лицето й. Без да вдига глава, тя се огледа. Нямаше Мъдри. Беше сама.
Това беше най-големият й страх при такива самотни разходки из Тел-айеран-риод: като се върне, да не завари Амис или някоя от останалите да я чака. Е, може би не чак най-големият й страх — опасностите, таящи се в Света на сънищата, бяха точно толкова големи, колкото бе казала на Нинив — но все пак доста голям. Не наказанието я плашеше, дори и това, което щеше да й наложи Баир. Ако се събудеше и намереше някоя Мъдра втренчена в нея, щеше да го приеме също толкова радостно, но Амис я беше предупредила още в началото, че ако влезе в Тел-айеран-риод без някоя от тях да я придружава, ще я отпратят и ще откажат да я учат повече. Това я плашеше повече от всичко друго, което можеха да й направят. Но въпреки това трябваше да дърпа напред. Колкото и бързо да я учеха, не й беше достатъчно. Сега тя искаше да знае и да знае, да научи всичко.
Тя преля и запали лампата, изкара и пламъци в огнището. Не беше останало нищо за горене, но тя затегна сплита. Остана легнала; гледаше парата от дъха си и очакваше да се постопли достатъчно, за да може да се облече. Беше късно, но Моарейн сигурно беше все още будна.
Това, което беше станало с Нинив, продължаваше да я удивлява. „Мисля, че щеше да я изпие, ако бях настояла.“ Беше се побояла Нинив да не разбере, че всъщност тя не беше получавала никакво разрешение от Мъдрите да броди из Света на сънищата сама. Чак се бе поизчервила от смущение и за малко да се издаде, и единственото, което й оставаше, бе да не позволи на Нинив да говори, да й попречи да измъкне истината от устата й. И беше толкова уверена, че Нинив така или иначе ще го разбере — тя все успяваше да й се наложи и да я принуди да каже какво крие, уверявайки я, че е за нейно добро — така че единственото, което й оставаше, бе да продължава да говори, да се мъчи да задържи темата около прегрешенията на самата Нинив. Колкото и да й се ядосваше Нинив, тя просто не можеше да се насили да й кресне. И при все това някак бе успяла да се наложи.
Моарейн например никога не повишаваше тон, а в редките случаи, когато си го позволеше, се оказваше по-неспособна да постигне това, на което държи. Така беше още преди да започне да се държи толкова странно с Ранд. Мъдрите също никога не крещяха на никого — освен една на друга, и то рядко — и при всичкото им ръмжене, че вождовете вече не ги слушали, изглежда, все още успяваха в повечето случаи да прокарат своето. Имаше една стара поговорка, която досега тя всъщност не бе разбирала: „Този, който отказва да чуе крясък, се напъва да чуе шепот“. Нямаше да крещи повече на Ранд. Тих, уверен, женски глас, това беше подходящото. Впрочем и на Нинив не биваше да крещи: все пак тя беше жена, а не някое свадливо момиченце.
Усети, че се кикоти. Да, не биваше повече да повишава тон пред Нинив, след като спокойният говор носеше такива резултати.
Шатрата най-сетне й се стори позатоплена, тя се измъкна от завивките и бързо започна да се облича. Все пак се наложи да счупи леда в каната с вода, за да отмие съня от устата си. Наметнала тъмната вълнена пелерина на раменете си, тя разхлаби нишките на Огън — Огън сам по себе си беше опасно да го оставяш завързан — и пламъците изчезнаха, излетяха от шатрата. Студът я стегна като ледено менгеме и тя се забърза през лагера.
Виждаха се само най-близките шатри — ниски сенчести силуети, които можеха да се вземат за част от пресечения терен, но станът се простираше на цели мили сред планинска земя. Тези високи проядени ридове не бяха Гръбнака на света — той беше много по-високо и все още се намираше на дни път оттук, на запад.