Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Нищо тук не напомня за Сюан Санче — каза Нинив, за да смени темата. Какво му ставаше на това момиче?
— Не напомня — съгласи се Егвийн, оглеждайки стаята. — Сега разбирам защо трябваше да проникна през старата си стаичка в квартирите на новачките. Но допускам, че хората понякога решават да променят обстановката.
— Точно това имам предвид — каза й търпеливо Нинив. Не беше гледала намусено. Това беше тъпо. — Жената, която е обзавела този кабинет, не гледа на света по същия начин като жената, която беше тук преди. — Погледни тези картини. Не знам какво означава онова тройното, но другата можеш да я разпознаеш също като мен. — И двете го бяха гледали да става наяве.
— Бонвин, бих казала — отвърна замислено Егвийн. — Ти така и не слушаше лекциите внимателно. Това е триптих.
— Каквото и да е, важна е другата. — Жълтите беше слушала достатъчно внимателно. Останалото в повечето случаи се състоеше от ненужни глупости. — Струва ми се, че жената, която е окачила това, иска да й напомня колко опасен е Ранд. Ако Сюан Санче по някаква причина се е обърнала против него… Егвийн, това може да се окаже много по-опасно от намерението й да върне Елейн в Кулата.
— Може би — каза замислено Егвийн. — Може би документите ще ни подскажат нещо. Ти претърси тук. Щом свърша с бюрото на Леане, ще ти помогна.
Нинив изгледа възмутено гърба й. „Ти претърси тук, виж я ти!“ Егвийн нямаше никакво право да й се разпорежда така. Трябваше да я настигне и да й го каже по най-недвусмислен начин. „Тогава защо си щръкнала тук?“ — запита се тя ядосано. Претърсването на документите беше добра идея и тя можеше преспокойно да го направи както тук, така и там. Всъщност в писалището на Амирлин беше по-вероятно да има нещо важно. Ръмжейки под нос какво щяла да направи с Егвийн, тя тръгна към тежката резбована маса, подритвайки фустите си на всяка крачка.
Върху масата нямаше нищо освен три изящни лакирани кутии, подредени с досадна акуратност. Спомняйки си за всевъзможните капани, които можеше да са поставени от някой, който би пожелал да осигури неприкосновеността им, тя си направи дълга тояга, с която да отвори капака на първата — златистозелена и с рисунка на крачещи чапли. Обикновена писалищна кутия с пера, мастило и пясък. Най-голямата кутия, с червени рози, виещи се през златни орнаменти, съдържаше над двадесет нежно издялани фигурки от кост и тюркоаз, на животни и хора, всички положени върху бледо-сиво кадифе.
Когато отвори третата кутия — златни ястреби, биещи се сред бели облаци в синьо небе — забеляза, че първите две са отново затворени. Подобни неща се случваха тук: всеки предмет, изглежда, държеше да си остане така, както беше в будния свят, а на всичкото отгоре ако си извърнеш очите за миг, когато отново погледнеш, подробностите можеше да се окажат променени.
Виж, третата кутия наистина съдържаше документи. Тоягата изчезна и тя нетърпеливо вдигна първия пергамент. Подписан официално „Джолийн Айез Седай“, той представляваше смирена молба за разрешение да изтърпи ред наказания, които накараха Нинив да трепне, докато ги изчиташе набързо. Нищо тук не беше от особено значение освен името Джолийн. Диагонална драскулка в края на документа обявяваше „одобрявам“. Когато посегна да остави документа, той се стопи във въздуха; кутията също се оказа затворена.
Тя въздъхна и я отвори отново. Документите вътре изглеждаха различни. Задържайки с една ръка капака, тя започна да ги вади един по един и да ги изчита набързо. Или по-скоро да се опитва да ги чете. Понякога писмата и докладите изчезваха още докато ги вдигаше, друг път успяваше да прегледа страницата едва до средата. Когато съдържаха обръщение, то се изразяваше само в: „Майко, с почитание“. Някои бяха подписани от Айез Седай, други — от други жени, благороднички или без никакъв сан. Никой от тях не изглеждаше да се отнася към въпроса, който я интересуваше. Маршал-генералът на Салдеа и армията му не можело да бъдат намерени, а кралица Тенобия отказвала всякакво сътрудничество — този доклад успя да изчете до края, но съдържанието му предполагаше, че четящият го знае защо човекът не е в Салдеа и в какво точно се очаква да съдейства кралицата. От три седмици не беше пристигало никакво донесение от очите и ушите на която и да било Аджа в Танчико, но освен да установи този факт, тя не можа да стигне до нещо повече. Някакви вражди между Иллиан, от една страна, и Муранди, от друга, заглъхвали, заслугата за което си приписвал Педрон Ниал; дори от няколкото реда, които успя да изчете, можеше да си представи как е скърцала със зъби пишещата. Несъмнено всички тези писма бяха много важни, както прегледаните от нея, така и онези, които се стапяха във въздуха, но без никаква полза за нея самата. Тъкмо беше започнала да преглежда нещо като донесение за подозирано — точно тази дума беше употребена — събиране на Сините сестри, когато откъм външната врата долетя сподавен вик: „О, Светлина, не!“