Денят на змията

Изминаха повече от десет години, откакто дадох онази клетва. Сега, докато стоя зад кулисите, пиша тези последни редове в дневника си и чакам да ме повикат на трибуната, се мръщя при мисълта, че ще се изправя пред циничните си колеги.

Но имам ли избор? Въпреки усилията ми, части от мозайката все още липсват и спасението ни е застрашено. Лошото ми здравословно състояние ме принуди да предам щафетата на сина си по-скоро, отколкото се надявах, като стоварих върху плещите му бремето да довърши маратона.

Казаха ми, че Пиер Борджия ще ме представи на аудиторията. Стомахът ми се свива, като си помисля, че ще го видя отново. Дано годините да са смекчили гнева му към мен и той да съзнава какъв е залогът.

Надявам се да е така, защото ще ми е необходима подкрепа, ако искам да убедя учените в залата да пристъпят към действие. Ако ме изслушат без предразсъдъци, фактите може да са достатъчни, за да ги убедят. В противен случай, опасявам се, че човечеството е обречено на гибел като динозаврите.

Оставих в сейф в Кеймбридж последния откъс от дневника си. Там има точна дата, на която печатът може да бъде счупен. Ако оцелеем след приближаващото се бедствие, ни очаква едно последно предизвикателство — за още неродените.

Поканват ме на сцената. Поглеждам Майкъл. Той кима окуражително. Черните му очи блестят с интелигентността на майка му. Ограбен от невинността си преди много години, Майкъл се е затворил в себе си и се страхувам, че изпитва скрит гняв към ужасната постъпка, която извърших. Но освен това долавям в моя син и целенасоченост, която се моля на Бога да го крепи, докато той върви по предопределения си път — спасението на човечеството.