Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
„Кислородът му е свършил!“ — уплашена помисли тя, подаде му резервната бутилка и погледна своята. Осем минути.
„Въздух за осем минути! По четири за всеки. Това е безумие! Защо го последвах? Трябваше да остана в пикапа. Да продължа стажа си в Маями. А сега ще се удавя като Из.“
Дъното изведнъж пропадна. Варовиковите стени и таванът блестяха в яркорозово.
„Не, няма да се удавя, а ще се задуша. Това е по-добро от онова, което е преживял горкият Из. Ще загубя съзнание и — край. Наистина ли вярвам, че има рай?“ — мислеше Доминик.
Мик я дръпна и развълнувано посочи напред. Тя заплува с всички сили, молейки се на Бога Мик да е намерил изход.
И после го видя.
„О, не… Господи… По дяволите!“
Блумънт, Вирджиния
Пътническият хеликоптер се намираше на трийсет километра северно от Лийсбърг, Вирджиния, когато дванайсеткилотонната бомба избухна.
Президентът и придружаващите го лица не видяха ослепителната светлина, хиляди пъти по-ярка от мълния и не усетиха чудовищната вълна от топлинна радиация, която премина през подземния комплекс Маунт Уедър, изпарявайки първата дама, децата й и останалите обитатели и сградите вътре. И не почувстваха смазващата прегръдка на милионите тонове гранит, стомана и бетон, когато планината се срути.
Видяха обаче яркооранжево огнено кълбо, което превърна нощта в ден и усетиха ударната вълна, когато експлозията изрева покрай тях като гръм и горите на Вирджиния пламнаха като горящ килим.
Пилотът зави и бързо се стрелна встрани. Президентът изстена от мъка и гняв.
Чичен Ица
На трийсет и пет метра под основата на пирамидата на Кукулкан
Доминик гледаше с широко отворени очи причудливата структура, която застрашително се извисяваше над главата й. В шуплестия варовиков таван имаше огромен, дълъг двеста метра извънземен космически кораб.
Тя бавно пое въздух. По гърба й полазиха ледени тръпки. „Това не е истина. Не може да бъде…“
Златистата метална повърхност блестеше като лъскаво огледало.
Мик стисна ръката й и двамата се насочиха към колосалните съоръжения от двете страни на опашката на кораба. Всяка структура беше голяма колкото триетажна сграда. Мик и Доминик надникнаха в един от извънземните двигатели. Лъчите на фенерчетата им осветиха овъглени отвори, девет метра в диаметър.
Мик повлече Доминик и заплува към носа на космическия кораб.
Тя се опита да поеме въздух, но не можа. „Господи, кислородът ми се е свършил.“ Дръпна ръката на Мин и се хвана за гърлото. Пещерата се завъртя пред очите й.
Той изплю дихателната тръба на резервната кислородна бутилка и я сложи в устата й, после се обърна и заплува с всички сили, търсейки изход.
Имаше чувството, че ръцете и краката му са от олово. Белите дробове го заболяха. Сърцето му започна да бие като обезумяло. Съзнанието му се опитваше да остане съсредоточено.
И в същия миг видя тъмночервена светлина, блестяща на петдесет метра пред него, и заплува с подновена енергия.
Усети, че въжето натежа. Доминик вече не се съпротивляваше.
„Не спирай, Дом…“
Изведнъж подземният СЕЯТ се завъртя. Пред очите на Мик се появи Тризъбецът на Паракас.
„Още малко…“
Но не беше в състояние да помръдне, черните му очи се изцъклиха и той изпадна в безсъзнание.
Телата на двамата плувци се понесоха към блестящата, широка три метра плоскост от иридий и задействаха древен детектор за движение.
Порталът изсъска и се отвори. В херметически затвореното помещение нахлу вода и вкара двете човешки същества в извънземния космически кораб.
Какво жалко същество е човекът! Роден с болезненото съзнание за тленността си, той е обречен да води окаяното си съществуване, страхувайки се от неизвестното. Мотивиран от амбицията си, човекът прахосва безценните си мигове. Пренебрегвайки другите, той се впуска в егоистични начинания, търсейки слава и богатство, и позволява на злото да го изкуши да причини нещастие на онези, които истински обича. Крехкият му живот вечно се крепи на ръба на смъртта, без той да е надарен със способността да я разбере.
Смъртта е великата равносметка. Когато настъпи краят, всичките ни усилия, желания, надежди и страсти умират с нас. Забравили за всичко, ние користолюбиво крачим към големия сън и придаваме значение на маловажното, само за да ни се напомни в най-ненавременния миг колко уязвим е животът ни.