Луд ли съм? Тази мисъл не напуска съзнанието ми. С изгрева на всяка нова зора трябва да полагам усилия да препрочитам най-важните откъси в хрониките си, дори само за да си напомня, че преди всичко съм учен и археолог — изследовател на миналото на човека, и на истината.
Но какъв смисъл има от истината, ако е невъзможно да бъде приета? В очите на колегите ми аз несъмнено съм селският идиот и предупреждавам за айсберги пътниците, които се качват на непотъващия „Титаник“.
Дали ориста ми е да спася човечеството, или да умра като глупак? Възможно ли е да съм пропилял напразно живота си, тълкувайки знаците погрешно?
Стъпки в пясъка прекъсват мислите ми.
Синът ми. Кръстен е на архангел преди петнайсет години от любимата ми съпруга. Майкъл ми кима и мигновено стопля нещастното ми сърце. Той е причината да упорствам и да не сложа край на окаяното си съществуване. Безумното ми издирване го ограби от детство, но много по-лоша е ужасната ми постъпка, извършена преди години. Посветил съм се на бъдещето на сина си и искам да променя съдбата му.
Господи, дай на слабото ми сърце сили, за да успея.
Майкъл сочи напред — напомня ми за следващата загадка, която ни привлича. Като стъпваме предпазливо, за да не безпокоим пампата, ние заставаме пред онова, което мисля, че е началото на послание, датиращо отпреди три хиляди години. В средата на платото Наска има съвършен кръг, издълбан дълбоко в покрития с черна патина чакълест пласт, под който се вижда по-светлата почва. От загадъчния кръг излизат двайсет и три лъча с еднаква дължина — сто и осемдесет метра, с изключение на един. Няколко паралелни линии точно сочат точките на изгрева и залеза на слънцето по време на лятното и зимното слънцестоене, други равноденствието, а останалите — различни древни места, които цял живот изследвах.
Най-интригуващ е двайсет и третият лъч, който е дълъг трийсет и седем километра!
Майкъл вика и когато се приближаваме до центъра на фигурата, детекторът за метал започва да бръмчи. Отдолу е заровено нещо. Енергично започваме да копаем в чакъла и стигаме до жълтата пръст. Това е ужасна постъпка, особено за археолог, но се успокоявам с мисълта, че крайната цел ще оправдае средствата.
И там наистина има гладък, бял, кух цилиндър, дълъг петдесет сантиметра, украсен в единия край с нещо като тризъбец. Слабото ми сърце трепва, защото познавам символа като пръстите на съсухрената си ръка. Тризъбецът на Паракас — отличителният знак на нашия космически учител. На планината недалеч оттук е изобразена релефна фигура, дълга сто и осемдесет и широка шейсет метра.
