Денят на змията

Периметърът с площ осемдесет и пет акра беше строго охраняван, но същинската тайна на Маунт Уедър се намираше под земята. Дълбоко в гранитната планина имаше град с жилищни сгради, кафенета, болници, водопречиствателни съоръжения, завод за преработка на отпадъци, електроцентрала, транспортна мрежа, телевизионна комуникационна система и дори басейн. Макар никой конгресмен да не бе твърдял доброволно, че знае за съществуването на базата, мнозина старши сенатори бяха назначени за пожизнени членове на „правителството в очакване“ на тази подземна столица. В базата имаше резервни екипи за девет министерства и пет федерални агенции. Тайно назначените служители имаха неопределен мандат, без одобрението на конгреса и далеч от очите на обществеността. Макар и не толкова голяма колкото руския комплекс в планината Яманту, базата за управление на кризите имаше същата цел — да оцелее и да ръководи онова, което остане от Съединените щати след повсеместна ядрена атака срещу страната.

През последните дванайсет години капитанът от военновъздушните сили Марк Дейвис редовно летеше до Маунт Уедър. Той имаше четири деца и като пилот на Националния кризисен център получаваше висока заплата, но не беше доволен от факта, че семейството му не е включено в „списъка“.

Дейвис видя в далечината светлините на базата и стисна зъби.

Там работеха двеста и четирийсет военни. По-важен ли беше техният живот от неговия? А шейсет и петте членове на „изпълнителния елит“? Ако наистина избухнеше ядрена война, вината лесно можеше да бъде насочена към мнозина от тези военни „експерти“. Тогава защо трябваше да оцелеят те, а не той и семейството му?

В крайна сметка за руския агент се бе оказало лесно да убеди недоволния американски капитан. Парите бяха ключът за оцеляването в ядрена война. Дейвис използва финансите, за да построи собствен бункер в планината Блу Ридж, а остатъка превърна в злато и скъпоценни камъни. Ако някога избухнеше ядрена война, семейството му щеше да оцелее. Ако не — то поне колежът на децата му беше осигурен.

Хеликоптерът закръжи над площадката и кацна. Приближиха се двама военни полицаи и Дейвис отдаде чест.

— Седем пътници и багажът им. Всичко в чантите е проверено.

Без да дочака отговор, той отвори вратата на багажното отделение и после помогна на първата дама да слезе.

Военните полицаи насочиха пътниците към трамвая, а пилотът започна да разтоварва багажа им. Незабележимата кафява кожена чанта беше третата. Дейвис хвана дръжките и бавно ги завъртя по посока на часовниковата стрелка — така му бе казал руският агент.

Механизмът се активира.

Пилотът внимателно сложи чантата в количката и забърза да разтовари останалия багаж.