Денят на змията

— Прочети го — прошепна Доминик.

— Аз съм Пазителя, последният от Исполините. Не сме от този свят, но сме еднакви с вас. Прадедите на човека бяха… наши деца.

— Какво? Продължавай…

— Ние… ваше семе.

— Не разбирам. Кои са Исполините?

— В Битие се споменава за тях. Те са паднали ангели, хора със свръхинтелект. В ръкописите от Мъртво море се намеква, че преди Потопа Исполините са се смесили с човешките жени.

— Чакай малко. Казваш, че извънземните са се кръстосали с човешките същества? Това е извратено.

— Не твърдя нищо, но ако се замислиш, има логика. Нали си чувала за липсващото звено в еволюцията на човека? Може би ДНК на напреднала раса хуманоиди е причината хомо сапиенс да прескочи няколко стъпала нагоре по еволюционната стълбица.

Доминик поклати глава.

— Нищо не разбирам.

Мик отново се съсредоточи върху посланието.

— Водачите на Исполините организираха вашия вид в общества, насочиха усилията към спасението ви и ви отвориха очите. Два свята, един вид, свързан в пространството и времето срещу общ враг, който поглъща душите на предшествениците ни. Враг, чието присъствие скоро ще унищожи вашия вид.

— Чакай малко. Какъв враг? Онова нещо в Мексиканския залив? Как ще погълне душите ни? Иска да каже, че всички ще умрем?

— Чакай да свърша. Остана още един откъс. — Мик избърса капките пот от очите си и отново се съсредоточи върху светещия в кървавочервено текст. — Аз съм Кукулкан, учителят на Човека. Аз съм Пазителя, последният от Исполините. Приближавам се към смъртта и душата ми е готова да извърши пътуването в духовния свят. Това послание е написано и всичко е подготвено за пристигането на Един Хунафу. Два свята, един народ, една съдба. Само Един Хунафу може да запечата космическия портал, преди врагът да пристигне. Само Един Хунафу може да извърши пътуването до Шибалба и да спаси душите на предшествениците ни.