Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— И от известно време се ориентирахте накъде води моята нишка в този лабиринт. Тогава ви станах ненужен. Започнахте да правите многобройни опити да се отървете от мен. Трябваше да ме премахнете, за да не ви преча. Единият опит бе да ме пребиете с камъни по време на „дуела с фенерчетата“. Вторият — когато ме нападнахте четирима (досещам се кои бяха другите двама, досещам се, защо днес не са тук). И третият за малко да приключи успешно — срутването.
— Четвъртият ще е успешен — обади се Ганчаронак.
Аз протаках. Безсрамно протаках. Почти нямах изход. Имах само слаба надежда, че някой ще иде в къщи да ме потърси. Че може да се разтревожат…
Трябваше някак да се спаси делото, щом не можех вече да спася живота си. Да спася делото, за което си дадоха живота толкова хора.
Никак не ми се искаше преждевременно да напускам този най-хубав от световете (колко ли е вярно, щом по него се мотаят такива мръсници!), но щом така ми е било писано, поне да бъда последният, който ще го напусне преждевременно.
След мен да няма друг.
Светът бе залят от край до край с равнодушно разхубавяващата светлина на луната. Долчината, в която седяхме, докрай, до ръба бе препълнена с тъмен полумрак. Вдясно виждах човека с лице нарязано от ситни бръчки и с едри уши като на Буда, отляво — другия, едър и силен, който отпуснато, грациозно се бе разположил на морената.
— Смятахте, че когато съборите стената около замъка, по-лесно ще стигнете до подземията. Ганчаронак с присъщия му чар убеждава председателя колко необходимо е да се превърне джамия в свинарник.
— Каква джамия?
— Ами като пробиете резервен изход в оградата да превърнете двора на замъка в двор за добитъка… Изведнъж се появявам аз с фотоапарата. Дори не стана необходимо да насъсквате председателя, за да останете в сянка. Той сам се натика между шамарите. Свалили сте паметната плоча. Никой не ви е разрешил да събаряте, и хоп — на местопрестъплението… Малка неприятност, но все пак. Довтасаха и двамата Ивановичи, които имат огромен опит в тези неща. А вие пет пари не давате за тяхното „Опознай родния край“ и „Никой не е забравен, нищо не е забравено“. Вас ви интересува никой да не познава родния край и завинаги да се забравят някои типове и техните престъпления.
— Игнас, ей сега ще го тресна тоя — обади се Ганчаронак.
— Остави го на мира. Не искаш ли да разбереш кое как е измислил? Нека си дрънка. Няма да стигне далеч. Интересно е да узнаем как се е усъмнил в нас.
Ганчаронак бръкна в джоба си.
— Ха стига де — рече Висоцки, — ти добре хвърляш кама, но не можеш я изстреля през джоба си като куршум. Седи и слушай.
— Често ми пресичаше ти пътя, Тодар. Понякога нощем. И прескачаше канавки с вода, когато ти трябваше да отидеш по малка нужда. Защо?
— Ей така… Срещах се с един…
— А преди това, на другия път, разговаряхте ли за „страшните яйца“?
— П-по д-дяволите.
— Минали сте през полето, за да се върнете по друг път, а не по същия.
Кой е „другият“ за мен бе тъмна нощ, както и много, много още в тази история. Много, за което вече никога нищо няма да узная. Но бях длъжен да се преструвам, че знам доста повече, отколкото в действителност (само да не прекаля!) и затова дори да лъжа с някакъв процент вероятност.
— Бързали сте. Освен това нали из пътя към гарата, в камиона, изпуснах се да кажа, че свързвам всички събития не само със старото съкровище, но и с трагедията преди бягството на германците. Тогава вече трябваше някак си да приключи проблемът с Лапатуха, а същевременно и с мен (дуелът с фенерчетата), щом съм се натикал нощем в кулата и съм ви паднал в ръцете. Дори нямаше как да избягате оттук. Вързани сте за архивите… Затова тогава на гарата ти, Висоцки, така скръцна със зъби на онзи от влака. Наистина той си пътува, където си ще, а ти, „туземецът“, си принуден да седиш тук, да трепериш и да чакаш какво ще стане. Освен това не е ли чудно, че човек не знае къде са разстреляли братовчед му, в Кладно или в Беласток. Слуховете сочат най-вече Кладно. А презимето му си стои на паметника черно на бяло.
— Какъв проблем с Лапатуха? — сякаш не бе чул нищо друго, запита Висоцки.
— Мислехте, че щом смята замъка за своя крепост, щом ви вижда всеки ден, подсъзнателно се страхува и се прави на по-луд, отколкото е, той може да си е направил там някакво скривалище. За всеки случай тогава през нощта сте се захванали да пробивате стената в кулата. На мястото, в което сте се съмнявали.