Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
Аз кимнах.
— Някакви въпроси?
Аз поклатих глава.
— Радвам се да го чуя. Сега имаме да свършим една последна домакинска работа — ние с моя приятел ще изтъркаме хубаво колата — всяко местенце, което може да сме докоснали. Разбира се, ако се опиташ да подкараш преди да сме свършили тази домакинска работа…
— Няма да се опитам да подкарам.
— Знаеш ли нещо? Все повече и повече започвам да те харесвам.
— Поласкан съм — промърморих.
— Сега си стой на мястото, ’щото туй ще ни отнеме само секунда.
И така, двамата излязоха от колата, извадиха кърпички и внимателно излъскаха всяка повърхност. Отне им около пет минути. Аз седях там, по гърба ми се стичаше студена пот, пръстите ми стискаха здраво волана. В този момент това бе единственото нещо, което ме държеше изправен. Когато те свършиха, Главорез Номер Едно ми направи знак да си смъкна прозореца.
— Е, тук ние казваме adios. И не забравяй — след като тръгнем, ти чакаш пет минути преди да се отправиш към гарата. И повярвай ми, ще разберем, ако хукнеш по-рано.
— Наистина е приятно да се работи с теб, партньоре.
Наблюдавах ги докато извървяха стоте ярда до тяхната кола. Тя беше паркирана достатъчно надалеч от БМВ-то — и на тъмна като в рог отсечка от пътя — за да не мога да разпозная модела. Когато тръгнаха, не запалиха фаровете, докато не завиха зад ъгъла и не се скриха от погледа ми — сигурни, че няма да мога да забележа регистрационния им номер. Точността им беше ужасяваща. Защото това означаваше, че убийството на Питърсън (и моята роля в него) беше планирано старателно и внимателно.
Седях зад волана, вперил поглед в часовника на таблото, чакайки да изтекат петте минути. Изведнъж ми се догади. Залитнах от предната седалка и се строполих на колене точно когато водопад от повръщано се изля от гърлото ми. Продължих да повръщам почти до припадък.
Бях прекаран, подготвен да поема удара. И Джери беше автор на този заговор.
Цялото това шибано нещо е заплаха, беше ми изкрещял Питърсън в ресторанта.
Но аз не казах нищо заплашително. Всъщност вечерята трябваше да бъде опит за сдобряване. Тогава защо, по дяволите, Питърсън се държеше така, сякаш аз го подлагах на мъчения? Освен ако, разбира, се, Джери не му е казал предварително, че аз ще играя твърдо и ще искам…
Какво ще искам?
Кажи на Джери, че моята позиция не се е променила. Двеста бона предварително, осемпроцентова хапка от всички бъдещи сделки. Иначе… е, кажи го така: Знанието е сила.
Какво всъщност знаеше Питърсън — нещо, което му даваше такава сила? Сила, която очевидно толкова заплашваше Джери, че той беше уредил да го хвърлят под влака? Ясно, той беше разбрал, че Балантайн стои зад фонда — но нима това беше причина да го пречукат? Дали имаше нещо общо с онези двеста бона, които той искаше?
Ти ще си го получиш. Ти, Джери, шибаният мистър Високи сгради_. Това е едно от правилата в живота. Всички ние си го получаваме. Всичко е само въпрос на време._
Този последен коментар — последните му думи — продължаваше да отеква в главата ми. Беше извършено убийство. Полицията щеше да търси заподозрян. И аз бях, несъмнено, човекът, когото щяха да търсят, защото всичко, всичко сочеше към мен.
Щях да си го получа.
Трябваше да бягам. Но ако избягах, Джери щеше да ме поднесе на ченгетата на поднос. Както и да е, за бягството трябваха работа, планиране, пари, време — а времето определено не беше на моя страна. Всъщност, ако не се върнех в мансардата на Джери…
Погледнах си часовника. Петте минути бяха изтекли. Беше девет и петнайсет. И, като имах предвид колко внимателно бе планирал смъртта на Питърсън, аз бях убеден, че ако не се върна в мансардата му до полунощ, Джери щеше да изпълни заплахата си да ме предаде.
Така че се изправих, пропълзях обратно в колата и разтреперан карах пет минути до гарата в Олд Гринич.
Оставих колата в един отдалечен ъгъл на паркинга. Използвайки края на ризата си, изтрих волана, дръжката на вратата и всичко друго, което може би бях докосвал. После хвърлих ключовете в една канализационна шахта и скочих на влака в девет и двадесет и седем обратно към града.
Влакът беше празен. В моя вагон имаше само още двама пътници и те ме погледнаха с интерес — забелязвайки, без съмнение, извадената от панталона ми риза, измачкания ми костюм, остатъците от повръщано по устните ми, страха, набраздил лицето ми. След като седнах в задната част на вагона, кондукторът се качи и обяви: