Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Изглежда, бях изпаднал в сантиментално настроение; зная само едно; стоях там тъй дълго, че ме овладя чувство на пълна самота; всичко, което бях видял и чул малко преди това — дори самата човешка реч, — сякаш напусна света и продължи да живее само в паметта ми, като че бях последният човек на земята. Това беше странна и меланхолична илюзия, възникнала полусъзнателно, както възникват всички наши илюзии, които ни се струват само видения на далечна, недостижима истина, различавана смътно от нас. Това беше действително едно от затънтените, забравени, неизвестни кътчета на земята и аз надникнах в тъмната му дълбина. Чувствувах: утре, когато напусна завинаги това кътче, то ще престане да съществува и ще живее само в паметта ми, докато сам не отида в страната на забравата. Това чувство се запази у мен до ден-днешен и може би тъкмо то ме подбуди да ви разкажа тази история, да се опитам да ви предам живата й реалност, нейната истина, разкрила се за миг в илюзията.

Корнелиус се появи през нощта. Той изпълзя като червей от високата трева, избуяла в низината. Мисля, че къщата му гниеше някъде наблизо, макар никога да не я бях виждал, тъй като не ходех натам. Корнелиус тичаше срещу мен по пътеката; краката му, обути в мръсни бели обувки, блещукаха върху тъмната земя; той се спря и почна да хленчи и да се превива угоднически; на главата си имаше висок цилиндър. Малката му, съсухрена фигурка беше облечена в костюм от черно сукно, който напълно я поглъщаше. Този костюм португалецът обличаше в празнични дни и при церемонии и аз си спомних, че това беше четвъртата ми неделя в Патусан. По време на моето пребиваване там смътно подозирах, че той иска да поприказваме насаме — само да можехме да останем на четири очи. С очаквателен израз на невеселото си, жълто лице той се навърташе наблизо, но неговата плахост му пречеше да се приближи, а освен това аз естествено не исках да имам нищо общо с такова отвратително създание. И все пак той би успял да ме заговори, ако не се стремеше да се изплъзне всеки път, когато го погледнеше някой. Той бягаше от суровия поглед на Джим, бягаше от моите очи, макар да се мъчех да бъда равнодушен към него; дори мрачният, надменен поглед на Тамб Итам го принуждаваше да бяга. Корнелиус винаги беше готов да избяга; щом го погледнеха, той побързваше да се отдалечи, навел глава върху рамото си или като ръмжеше недоверчиво, или пък безмълвен, с вид на човек, сломен от скръб; но никакво притворство не можеше да скрие природната му низост — също както никаква дреха не може да скрие чудовищната уродливост на тялото.