Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Включително и онези с изгорелите звезди?
— Не — поклати глава Милър. — Тези портали ги няма. Зад останалите има само съществуващи звездни системи.
— Това проблем ли е?
— Зависи какво идва през тях — подхвърли Милър. — Това са доста врати, които ще се отворят изведнъж. — Той млъкна и кимна, сякаш Холдън бе казал нещо. Но се чуваше само звукът на въздушните рециклатори. — Другата възможност е да намерите начин да се промъкнете назад с подвити между краката опашки и да се преструвате, че всичко това не се е случвало.
— Мислиш ли, че трябва да го направим?
— Мисля, че някога е имало империя, която е обхващала хиляди звезди. Онзи вирус на Ерос? Това е един от инструментите им. Щанга. Но се е явило нещо, достатъчно голямо, за да им пусне куршум. Каквото и да е то, може все още да дебне зад някоя от тези врати в очакване някой да направи нещо глупаво. Така че може би ще е по-добре да поостанете тук. Да си направите дечица. Да живеете и умирате в мрака. Но поне онова, което е оттатък, ще си остане на мястото.
Холдън протегна ръка и се задържа за противоускорителната койка. Сърцето му сякаш удряше по веднъж в минута, ръцете му бяха влажни и студени. Гадеше му се, а повръщането не бе приятно занимание в безтегловност. Пред мисления му взор умираха звезди.
— Това ли смяташ, че трябва да направим? — попита. — Да си мълчим и да изчезнем оттук?
— Не, предпочитам да ги отворим. Научих всичко, което може да се научи от този обект, особено след като е заключен. Искам да разбера какво е станало, а това означава да отида и да се поогледам на място.
— Ти си машина първооткривател.
— Аха — потвърди Милър. — Но представи си само какъв е първоизточникът ми, а? Хубаво ще е да обсъдиш тези неща с някого, който не е умрял. Вие, хората, имате повече да губите от мен.
Холдън помисли малко и се засмя.
— Не съм сигурен дали това има значение. А и не съм в положение да определям политиката — оплака се той.
— Така е — потвърди Милър. — Нищо лично, но имаш отвратителен вкус за приятели.
31.
Мелба
Беше в килията си, когато завъртяха барабана. В предишен живот помещението вероятно е било ветеринарен павилион за едри животни. Може би коне или крави. Дузина прегради, по шест от всяка страна, стоманени врати и перила. Истински перила, като от старите филми, и голяма врата отгоре, през която да хвърлят слама. Всичко останало бе антисептично бяло. Бяха ѝ взели дрехите, за да ги заменят със семпъл бледорозов комбинезон. Ръчният ѝ терминал бе изчезнал. Не ѝ липсваше. Висеше в средата на помещението и стените бяха на сантиметри от пръстите ѝ, ако протегнеше ръце. С известни усилия и ръкомахане можеше да се добере до стената и да се оттласне внимателно от нея, за да спре някъде другаде с леко докосване на ръцете.
Мъжът в съседната килия удряше по стените. Смееше се и крещеше, но най-често се гневеше. Тя не му обърна внимание. Не беше трудно. Както навсякъде другаде на кораба, във въздуха неизменно се усещаше леко течение. Веднъж бе чувала една история за кораб, чиято въздушна циркулация спряла по средата на нощната смяна. Екипажът се задушил в мехура от издишани газове, който се образувал около всеки от тях. Не мислеше, че историята е вярна, тъй като навярно са щели да се събудят. Да се задъхат, да се закашлят или нещо такова, да подскочат от койките си и да оцелеят. Хората, които искат да живеят, правят такива неща. А тези, които искат да умрат, остават да се реят.
Из целия кораб отекнаха сирени и мощният звук накара стените да затрептят. Приличаше на невероятно силен тромпет. Първо предупреждение. После второ. Сетне трето и след него перилата се отдръпнаха встрани, а стената зад нея докосна гърба ѝ, като че ли искаше да ѝ привлече вниманието. Тя не знаеше как да постъпи. Стената продължаваше леко да я притиска. Барабанното ускорение, разбира се, беше невидимо. Усещаше само как въртеливото му движение я запраща напред. Тялото ѝ се плъзгаше във въздуха сантиметър по сантиметър, движеше се покрай стената към палубата. Усети тежестта в началото като леко напрежение в ставите, което постепенно се премести и върху гръбнака. Някъде беше чела, че човек, прекарал дълго време в безтегловност, може да порасне до пет сантиметра, тъй като се събирали течности в междупрешленните пространства. А това, заедно с мускулната атрофия, били най-честите причини за увреждания. Еволюцията бе създала гръбначните дискове с цел да издържат на натоварване, а течностите да преминават свободно през тях. Без гравитация те се превръщали във водни балони и понякога се пръсвали.