Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Имам си кон, сержант — каза тя, качи се на седлото и се намести върху вече познатите кокали по гърба на Стъпко. — Ще тръгваме ли?
Улиците на Кардурин бяха пълни с радостни хора, гирлянди от знаменца обкичваха безчетните мостчета между високите сгради, а местните хвърляха цветя по пътя ѝ през града. На главния площад кметът изнесе цветиста и въздълга реч, в която я възхваляваше като миротворка и спасителка.
— Градът ще даде всичко, което ваше височество поиска — завърши той и се сгъна в изискан поклон.
Лирна се размърда върху гърба на Стъпко. Множеството се бе умълчало в очакване.
— Баня, сър — каза тя. — Много бих искала да ми осигурите баня.
Изкъпа се в имението на кмета, два пъти, после се зае, под критичния поглед на Давока, да изпробва дрехите, предложени от най-добрите модисти в града.
— С тез не можеш да яздиш — каза Давока. — Не можеш да се биеш също.
— Надявам се, че дните ми на езда и битки са останали в миналото — отвърна Лирна. — Ще взема тази — каза тя на слугинчето, посочи една дълга рокля от тъмносин шифон и свали халата си. Момичето ахна и погледна встрани, изчервено до ушите.
— За пръв път вижда циците на кралица — обясни на лонакски Лирна, видяла озадачената физиономия на Давока.
Облече роклята и застана пред високото огледало. Роклята подчертаваше фигурата ѝ, макар да бе малко широка в кръста, вероятно заради многото дни, прекарани на седлото. Загледа се в лицето си; очакваше пътуването да е оставило някаква следа, нещо закоравяло или обветрено, но лицето ѝ изглеждаше все същото, освен… Нямаше ли нещо ново в разположението на очите ѝ? Не изглеждаха ли някак по-отворени отпреди?
— Много… м-много сте красива, ваше височество — заекна слугинчето, осъзнало се в достатъчна степен, за да прибегне към ласкателство.
— Благодаря — отвърна Лирна с една от най-милите си усмивки. — Моля те да приготвиш роклята ми за езда за утре сутрин, а останалите опаковай.
Отдели няколко часа за банкета, който кметът беше организирал в нейна чест, изтърпя още речи от градските първенци и безмозъчните брътвежи на съпругите им. Собствената си реч ограничи до текста на мирния договор, който бе наредила да препишат и разпратят до всяко кътче на Кралството. Ако се съдеше по речите и разговорите, тези хора я виждаха повече като победителка, отколкото като миротворка, все едно е спечелила голяма битка, а не просто е оцеляла по време на опасно пътуване и се е върнала с парче пергамент. Като гледаше усмихнатите и все по-пияни физиономии около себе си, Лирна все по-често си повтаряше думите на малесата. „Те идват, кралице, за да унищожат всичко… Твоя свят и моя.“
Въздъхна и надигна чашата с вино. „Вече имам доказателството, което търсех, но какво да правя с него?“
На следващата сутрин, въпреки многословните молби на кмета да поостанат още няколко дни, тръгнаха.
— Вашето величие обогатява града ни, принцесо.
Ако се съдеше по подаръците, които се опитаха да ѝ натрапят, и безкрайните празненства, които обещаваха да организират, по-вероятно бе да фалират, ако остане още няколко дни в града им. Лирна прие само един от предложените ѝ подаръци — препис на мирния договор върху кожа с нейния образ, как пристига в града, яхнала Стъпко и със свитъка в ръка. Гилдията на писарите очевидно бе работила над преписа цялата нощ и мастилото още не беше засъхнало добре.
Намираха се на два дни път южно от Кардурин, когато един от съгледвачите на лорд-маршала се върна в галоп с новината, която Лирна с неудоволствие очакваше да получи сега, когато навлизаха все по̀ на юг в територията на Кралството.
— Васален лорд Дарнел идва да поздрави нейно височество, милорд.
— Враг ли, кралице? — попита Давока, доловила напрежението ѝ.
— Помниш ли мъжа, за когото ти разказах? — попита я Лирна на лонакски.
Давока кимна, загледана в конниците, които се появиха на хоризонта.
— Той ли идва?
— Не, идва неговата противоположност.
Васален лорд Дарнел не бе загубил нищо от хубостта си през годините след последната им среща, една благословено кратка размяна на поздрави по време на братовата ѝ коронация. Не носеше шлем, но извън това беше облечен от глава до пети в лъскава броня, майсторски украсена със син емайл, яздеше черен жребец, дългата му черна коса се вееше около красивото му лице — изобщо, беше образ и подобие на благороден рицар. „Благородството е лъжа — беше ѝ казал веднъж баща ѝ. — Преструвка, че високото положение в обществото се дължи на нещо друго, а не само на пари или воински умения. Всеки дръвник може да играе ролята на благородник, а както ще откриеш след време, повечето благородници са дръвници.“