Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Джалан! Значи е вярно! Мислехме, че си загинал в операта. — Той се ухили, макар и нервно. Беше закопчал ризата си накриво и по шията му имаше нещо, което приличаше на следи от ухапвания.
— За момент нещата бяха на кантар — казах. — Но се измъкнах по време на антракта. Преживях малко приключения на север, ала ето ме пак, готов за пакости. Тази нощ ще се развихрим из града.
— Звучи добре… Кои „ние“? — Той се потърка по шията и очите му се стрелнаха към Ролас, който беше дошъл да изпълни входа, удостоявайки ме с приятелско кимване.
— Ще вземем Грейджарови, ще откъснем Омар от ученията му и ще идем в Давмарските градини да обърнем малко вино… пък после ще видим къде ще ни отведе нощта. — Вниманието ми бе привлечено от мярнали се сатенени фусти и аз надникнах покрай Барас към ъгъла в дъното на коридора. — Забавляваш някоя млада дама там, а, Барас? Какво би казал Големия Джон?
— Той, ъъъ… той ми даде благословията си. — Барас заби поглед в нозете си и се навъси. — Аз, хм…
— Той се ожени — каза Ролас. — Когато ти „умря“, това беше удар за него. Почна да се замисля за плановете си, какво ще остави след себе си, ако нещо прекъсне ненавременно собствения му живот. — И сви рамене, сякаш това е етап, през който минават всички мъже.
— Ах, негоднико! — Опитах се да го кажа радостно. Макар че е трудно да се радваш на загубата на добър другар. — Коя е тя? Някоя богаташка, надявам се!
Барас още не можеше да ме погледне в очите. Ролас прочисти гърло.
— Мили боже… не и Лиза! — Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото възнамерявах. — Оженил си се за Лиза де Вийр?
Барас ме погледна умърлушено.
— Тя беше много разстроена, когато ти… когато си помисли, че си умрял с Ален. Сметнах за свой дълг да я утеша.
— Дрън-дрън! — Можех да си го представя как я е „утешавал“. „Бедничкият Джалан. Надявам се, че сега е на някое по-хубаво място…“ — и се присламчва все по-близо до нея на дивана. „Хайде, хайде!“ — и ръката му пропълзява около раменете ѝ. — По дяволите всичко! — Врътнах се кръгом и си тръгнах с широки крачки.
— Къде отиваш? — извика подире ми Барас.
— Да намеря Рауст и Лон. Предполагам, сега ще ми кажеш, че и те са се оженили?
— Върнаха се в Стрела — извика той, докато разстоянието помежду ни се увеличаваше. — Братовчед им е започнал война. Сега са част от нашествието в Конот!
— Тогава Омар! — изревах през рамо.
— Върна се в Хамада да учи в Математа!
— Да му сера на всичко! — А после вече не го чувах, понеже прескачах по три стъпала наведнъж. На входа спрях да си поема дъх и да осмисля несправедливостта на всичко това. Определено бях имал намерение да помоля Лиза да се омъжи за мен. Лиза, споменът за която ме крепеше сред ледените полета, тласкаше ме напред въпреки болката, несгодите и самоубийствената природа на нашата мисия. Лиза, към която умът ми се връщаше отново и отново в онази пустош. Омъжена! За моя „приятел“ Барас! Изритах яростно стълба на вратата и излязох с куцукане под жарещото слънце.
Следващата ми спирка беше Бедняшкият дворец. Не бях възнамерявал да ходя там, но след като нещата се бяха скапали така, поех през Площада на победата и се качих в кулата да видя какво може да каже в своя защита Гариус. Използвах стълбите, защото беше прекалено горещо за катерене. А и така или иначе подобни дейности са под достойнството на един принц, върнал се от Горчивия лед, където е гледал смъртта в очите.
— Ехо? — Никой не стоеше на пост и вратата бе полуотворена.
Не получих отговор.
— Ехо? — Надникнах вътре. — Това съм аз. Джалан.
Бабуната на леглото се извърна тромаво. С въздишка и усилие, което го разтрепери, Гариус надигна глава, също толкова грозна и деформирана, колкото си я спомнях, само че още по-стара и още по-уморена.
— Млади Джалан.
— Върнах се. — Взех стола до леглото и седнах, без да чакам покана. Завесите бяха пуснати, така че не различавах кой знае какво освен мебелите.
— Много се радвам. — Той се усмихна с влажни устни, струя слюнка засъхваше по брадичката му, но усмивката му бе искрена.
— Ти си единственият. — Наведох се да разтрия пръстите на крака си, които още ме наболяваха от ритника в стената. — Баба току-що ме изхвърли с крясъци от тронната зала заради някакъв си ключ…
— Ключът на Локи. — Не приличаше на въпрос. Гариус ме гледаше с кротките си очи.
— Скоро вероятно ще е ключът на Келем. — Мълчанието се проточи. — Келем е…
— Знам го кой е — рече Гариус. — Всеки човек с някакви бизнес интереси познава стария Келем. Преди не чак толкова много години той можеше да сложи лика си на всяка монета в Империята.