Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
— За нищо, Алексей Петрович.
Кротов наля водка в чашките.
— Е, хайде, Петро, да поменем твоя приятел Дмитрий Николаевич Скворцов!
— Потръгна! — изхриптя Гаргата.
— Нали ти казах?
— Та какви съм ти ги надрънкал?
Кротов бе узнал от Слава Грязнов някои подробности от събитието в Хабаровск, както и за участието на Гаргата и Скореца в убийството на Кузмински в Хонконг.
Без да отговори на въпроса, той отново напълни чашките.
— Вчера беше по-буен — подсмихна се Алексей. — Ще ги направя на кайма, ще ги изкормя до крак…
— Ясно, че съм дрънкал де… щом знаеш името на моя приятел — оклюма се Гаргата и машинално изпи водката си. — И кого съм искал да изкормя?
— Монголеца.
Грачов се огледа наоколо и зашепна:
— По-тихо бе, Льоша.
— Ти ме попита и аз ти отговорих — понижи глас Кроткия.
— Хайде, не протакай. Кажи какво още съм издрънкал?
— Не го вземай толкова навътре де, Петро!
— А как отиде на оня свят, казал ли съм ти?
— Мъчно ти беше, че няма какво да му погребат. Изгорял. Май му взривили колата или нещо такова…
— Ченгетата ти казаха, нали? — стрелна го с яден поглед Грачов.
— Аз май ще тръгвам — равнодушно отговори Кроткия и стана.
— Седи си бе, Льоша, на столчето — ласкаво каза Гаргата и пъхна ръка под сакото си.
— Глупак си ти, Петро. Пускай тоя пищов. Щото така ще те разкрася, че и родната ти майка няма да те познае.
— Седни де — повтори Грачов, но извади ръката си.
— Добре, сядам. Какво има още?
— Ами такова, че ме държиш за гушата.
— Точно така. Но не за гушата, а за топките. Ти, миличък, такива неща надрънка, че аз като ченге незабавно трябваше да те арестувам и да те заведа пред светлия лик на началника на Московската криминална милиция. Както виждаш обаче, седя си с тебе и дори пия водка.
— Казвай по-нататък, Льоша, какви съм ги сипал — примоли се Гаргата.
— Гледай да не паднеш под масата — усмихна се Кроткия. — Каза, че ти и Скореца сте пречукали Кузмински в Хонконг. Бил на калъп с една проститутка, китайка. Чакай, има и още, Петро — каза Алексей, когато видя как трепна Грачов. — Та тая китайка била момиче на Монголеца. Забравих й името. Спомена го ти, ама ми изскочи от ума. Та такива ми ти работи, Петро.
— Не може да съм ти говорил тия неща, Льоша — твърдо заяви Грачов.
— В коя кръчма седеше, помниш ли?
— Първо отидох в „Национал“, после прескочих до „Савой“… Срещнах един стар приятел…
— На „Хиподрума“ те намерих, Петро.
— Така ли? Че как съм попаднал там?
— Нищо не помниш, мой човек. Къде си ходил, какво си дрънкал, кого си искал да кормиш…
— За теб ще бъде добре, ако забравиш всичко това — отбеляза след известно мълчание Грачов.
— Отдавна го забравих. Не се познаваме от вчера, нали?
— Знам, Льоша, знам. Наше момче си. Но и бабата може да сбърка здравата…
— Точка по въпроса, Петро — усмихна се Кроткия. — Ако взема да разправям наляво и надясно всичко, което съм чул и знам… Знаеш ли къде щях да бъда сега?
— На оня свят — ухили се Грачов.
— Точно така. Бъди здрав, Петро!
Алексей Петрович от дълго време се вълнуваше от проблема, че престъпни организации изпращат руски момичета по азиатски и европейски публични домове. Веднъж дори се опита да поговори с една от тях, но срещна неочаквана съпротива. „Къде се вреш бе, червей такъв? — извърна тя към него огромните си очи, мътни от дрогата. — Като си седнал, седи си кротко. Или ако искаш, да отидем някъде, а? Петстотин гущерчета на час.“ Та това момиче за дълго го отказа от подобни разговори, но когато беше на Запад, Кротов специално се зае с този въпрос. Стотици млади жени всеки ден висяха пред руските посолства и консулства, търсейки съдействие, за да се върнат в родината си, плачеха, молеха, кълняха се, горчиво съжаляваха, но служителите на посолствата не можеха да направят нищо. Всички жени имаха чуждо гражданство, бяха подписали договори, бяха получавали някакви суми и зависеха единствено от законите на страната, в която са пристигнали по собствено желание. Алексей Петрович вземаше твърде присърце тяхната нерадостна участ, докато слушаше тъжните им истории, пълни с унижения и оскърбления. Сред тях се срещаха и такива, които са доволни от живота: някои се бяха омъжили сполучливо, други разполагаха със заможни любовници, трети пък бяха станали държанки на богати грохнали старци, за да подклаждат угасващата им мъжка страст с широко известни похвати.