Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— А, приятелю Саймън! — Бинабик вдигна очи. — Радвам се да те видя. Има нещо, за което утре ще ми трябва помощта ти.

Саймън кимна, за да покаже, че е налице.

— Всъщност — каза Бинабик — нещата са две. Едното е, че трябва да те науча да говориш малко канукски, за да можеш да се разбираш с моите хора по време на битката.

— Естествено. — Саймън беше доволен, че Бинабик не е забравил. Всичко ставаше още по-реално, когато за него се говореше в присъствието на Джосуа. — Ако имам разрешението на принца да се бия заедно с кануките, разбира се. — Той погледна Джосуа.

— Хората на Бинабик могат да ни помогнат най-добре, ако разбират какво искаме от тях — каза Джосуа. — Така ще е най-добре и за собствената им безопасност. Имаш позволението ми, Саймън.

— Благодаря, принце. Какво е другото, Бинабик?

— Трябва също да съберем всички лодки на хората от Нови Гадринсет. — Бинабик се усмихна широко. — Трябва да са към четиридесетина.

— Лодки? Но езерото около Сесуад'ра е замръзнало. За какво са ни лодки?

— Ще ни трябват не самите лодки, а части от тях — отвърна тролът.

— Бинабик има план за защитата ни — уточни Джосуа. Изглеждаше неуверен.

— Не е точно план. — Бинабик отново се усмихваше. — Не е само идея, която е заседнала в мен като камък. Това е един канукски начин, който ще ви покажа, утку, и това е голям късмет за вас. — Той се засмя самодоволно.

— И какъв е той?

— Ще ти кажа утре, докато се занимаваме с издирването на лодките.

— Още нещо, Саймън — каза Джосуа. — Знам, че ще се повторя, но мисля, че си струва да попитам още веднъж. Смяташ ли, че твоите приятели ситите ще дойдат? Това е тяхно свещено място, нали? Няма ли да го защитят?

— Не знам, Джосуа. Както казах, Джирики явно смяташе, че неговите хора имат нужда от голямо убеждаване.

— Жалко. — Джосуа прокара пръсти през късо остриганата си коса. — Всъщност се боя, че сме прекалено малко дори след пристигането на тези храбри троли. Помощта на Справедливия народ би била голям дар. Ха! Животът е странен, нали? Баща ми се гордееше, че е накарал и последните сити да се изпокрият. Сега синът му се моли те да дойдат и да помогнат да се защитят останките на бащиното му кралство.

Саймън тъжно поклати глава. Нямаше какво да каже. Старият кмет, който мълчаливо бе слушал тази размяна на мнения, погледна Саймън внимателно. Саймън се опита да прочете поне намек за мислите на стареца във воднистите му очи, но не успя да види нищо.

— Събуди ме, когато стане време да вървим, Бинабик — каза най-после той. — Лека нощ на всички. Лека нощ, принц Джосуа. — Той се обърна и тръгна към вратата. Пеенето на тролите и хората от равнината край огъня беше притихнало, мелодията бе станала бавна и меланхолична. Гаснещият огън хвърляше трептяща червена светлина върху призрачните стени.