Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Но той май те подлудява!

Арфистът изсумтя.

— А нима децата не подлудяват родителите си? Но един ден самите родители стават като деца и си отмъщават на синовете и дъщерите си, защото тогава старите родители крещят, лигавят се и се изгарят на огъня, а децата им страдат от това. — В смеха му имаше малко радост. — Смятах, че съм достатъчно далече от майка си, когато заминах да си търся щастието. Виж сега какво наследих заради своята невярност. — Той посочи Таусър, който с високо вдигната глава пееше заедно с тролите, по-точно виеше проточено без думи и без мелодия, като куче при пълнолуние.

При тази гледка усмивката на Саймън бързо се стопи. Сангфугол и другите поне имаха избор да стоят или да не стоят при родителите си. Със сираците нещата стояха другояче.

— А има и друго. — Сангфугол се обърна и погледна Джосуа, който още беше потънал в задълбочен разговор с канука. — Има и такива, които дори след смъртта на родителите си не могат да се освободят от тях. — Погледът, който отправи към принца, беше пълен с обич и, неочаквано, с гняв. — Понякога сякаш се бои да помръдне от страх да не навлезе в сянката на спомена за стария крал Джон.

Саймън се загледа в слабото, неспокойно лице на Джосуа.

— Той се тревожи наистина много!

— Да, дори когато от това няма никаква полза. — Докато Сангфугол говореше, дойде Таусър: крачеше наперено. Изглежда, данданията на канукските му партньори по зар беше поразнесла пиянството на стареца и той изглеждаше по-буден.

— Предстои ни нападение от Фенгболд и хиляда воини, Сангфугол — изръмжа Саймън. — Това положително е достатъчна причина Джосуа да се тревожи. Понякога тревоженето се нарича „планиране“, нали знаеш.

Арфистът извинително махна с ръка.

— Знам и не го критикувам като пълководец. Ако някой измисли начин да се спечели тази битка, това ще е нашият принц. Но кълна се, Саймън, понякога мисля, че ако той погледне в краката си и види мравките и буболечките, които трябва да смачка при всяка своя стъпка, никога вече няма да тръгне. Човек не може да е водач — да не говорим за крал, — когато всяка рана, нанесена на някого от хората му, го разяжда, сякаш е негова. Мисля, че Джосуа страда прекалено много, за да е щастлив някога на трона.

Таусър, който ги слушаше с грейнали внимателни очи, каза:

— Той е дете на баща си, това е сигурно.

Сангфугол вдигна поглед и каза раздразнено:

— Пак говориш глупости, старче. Престър Джон беше самата противоположност, както знаят всички — както ти би трябвало да знаеш по-добре от всички!

— А — каза тържествено Таусър, неочаквано сериозно. — А, да. — И след кратка пауза, когато сякаш се канеше да каже още нещо, рязко се обърна и се отдалечи.

Саймън не обърна внимание на странната забележка на стареца.

— Как може един добър крал да не го боли, когато народът му страда, Сангфугол? — попита той. — Не трябва ли да е загрижен?