За честта на крадеца [bg]

— Да си почтен не е зле — казах й, — но възвишените чувства нито ми придават тежест на улицата, нито пропъждат дебнещи зад гърба ми остриета. Ако ти дам дневника, ще стана изменник спрямо Келс, ще натрия носа на Сянката, а рискувам и да вбеся императора. За да има полза и за мен, е нужно нещо повече от щастливия завършек за сродниците.

Тя въздъхна.

— Пари ли искаш, Дрот? Надявах се да цениш и други неща. Но щом…

— Не съм споменавал ястребчета, нали?

В очите й пак замъждука искрица.

— Може би работа?

— Дотук бях с работата за други — отсякох аз. — Прекалено много са компромисите. Не искам да бъда и главатар.

Бях работил години наред за Нико и Келс и ми беше ясно, че нямам нужда от главоболия като техните.

— Какво да бъде тогава? — попита Саможивата. — Само не ми казвай, че искаш отново да станеш широк нос.

Доближих плътните завеси. Разделих ги леко. Както предполагах, зад тях имаше цяла стена от прозорци и остъклени врати.

Слънчевите лъчи опариха очите ми, но въпреки това се взрях в градината. Никой не се бе грижил за нея и отвън имаше избуяла ярка зеленина, изпъстрена с хаос от жълто, червено, синьо, бяло и оранжево. Изведнъж ми се прииска да счупя някой прозорец, да прогоня праха и задуха от стаята с миризмите на пръст, цъфтеж и влага.

Пуснах завесата.

— Искам да ми пазиш гърба — казах, без да поглеждам Саможивата. — Искам същата закрила, каквато даваш на своите хора, но без задълженията. Искам да знам, че зад мен стои организация, ако е нужно, но не и да бъда обвързан с нея. Искам хората да знаят, че ако застанат на пътя ми, пречат и на тебе, но че когато говоря, думите излизат само от моята уста.