V. [bg]

Както ван Вик го бе посъветвал, Мондауген не пропусна да попита Фопъл за 1904 година и „дните на Фон Трота“. Ако отговорът на Фопъл бе прозвучал налудничаво, това се дължеше на нещо повече от елементарен ентусиазъм; той не само разказа за миналото, — първо още там, в приземното помещение, докато двамата наблюдаваха агонията на един бонделсварт, чието лице Мондауген изобщо не видя; по-късно по време на необуздани пиршества, или докато стоеше на пост или патрулираше, под акомпанимента на кънтящия в голямата бална зала рагтайм; дори горе в кулата, като съзнателно прекъсване на експеримента, — но и сякаш по някакъв начин бе принуден да възпроизведе Германска Югозападна Африка отпреди двадесет години, на думи и може би на дела. „Може би“, защото в хода на обсаденото празненство ставаше все по-трудно да бъдат различени думите от делата.

Една нощ Мондауген стоеше на балкончето под стряхата, формално на пост, въпреки че не виждаше почти нищо при несигурното осветление. Луната, или по-скоро нейният полумесец, бе увиснала високо над къщата: антените на Мондауген пресичаха като мъртвешки черен такелаж лицето й. Докато Мондауген люлееше небрежно за ремъка пушката и зяпаше неопределено далеч отвъд котловината, някой пристъпи до него на балкона: това бе старият англичанин Годолфин, който изглеждаше съвсем дребен на лунната светлина. От време на време до тях долиташе тихото шумолене на степта.

— Дано не съм ви обезпокоил — проговори Годолфин. Мондауген сви рамена, без да откъсва взор от онова, което предполагаше, че е хоризонт. — Много обичам да стоя на пост — продължи англичанинът. — Тук е единственото приятно място сред този безкраен празник. — Той бе пенсиониран морски капитан, на около седемдесет, както допусна Мондауген. — Бях в Кейптаун, опитвах да събера екипаж за полюса.

Мондауген вдигна учудено вежди и смутено зачопли нос.

— Южният полюс ли?