Тайната история на Мосад
- Автор: Томас Гордън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саша Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната история на Мосад». Краткое содержание книги:
Хладните отношения между двете страни се дължаха отчасти на един странен инцидент, случил се веднага след създаването на държавата Израел през 1948 година. Тогавашният държавен секретар на Ватикана беше изпратил емисар до главния прокурор на Израел Хаим Коен с молба Израел да разгледа отново процеса за Христос и да промени присъдата. След това Ватиканът щеше да признае официално държавата Израел. Коен си даваше сметка какво значение биха имали нормалните дипломатически отношения, но установяването им по този начин той намираше за „невероятен каприз. Организирането на подобен процес беше безсмислено, а и имаше по-належащи проблеми за решаване — преди всичко оцеляването на евреите като нация въпреки яростните нападения на арабските им съседи. Ровенето в биографията на Христос не беше сред основните ни приоритети.“
След като Коен отпрати безцеремонно монсеньора, Ватиканът съвсем загърби Израел.
След това лъч надежда се беше появил само веднъж, когато предшественикът на папа Йоан Павел II, болнавият Албино Луциано, намекна по време на своето тридесет и три дневно управление на престола на Свети Петър, че ще помисли по въпроса за установяването на дипломатически отношения с Израел. Смъртта му вследствие сърдечен удар, причинена според твърденията от тежките обязаности на високия пост, доведе до избирането на Карол Войтила. По време на неговото управление Бронзовата порта на Апостолическия дворец остана затворен за Израел, въпреки че папството навлизаше все по-активно в международната политика, насърчавано от възродените връзки с ЦРУ.
През 1981 година ревностният католик Уилям Кейси зае поста генерален директор на ЦРУ. Той беше един от първите, които папата прие на частна аудиенция след избирането си. Кейси беше коленичил пред обаятелния папа поляк и беше целунал Пръстена с рибаря. Директорът на ЦРУ се подчиняваше с радост на всяка дума и на всеки жест на папата за разлика от високомерните сурови мъже, заемали преди него този пост. Кейси обаче споделяше напълно ненавистта и страха от комунизма на предшествениците си.
Двамата мъже обсъждаха повече от час важни общи въпроси. Накъде щеше да се насочи сега източната политика? Как щеше да реагира режимът в Полша, както и целият съветски блок на промяната, която църквата щеше да предприеме? Кейси напусна залата за аудиенции, убеден в едно — че папа Йоан Павел II не е човек на лесните компромиси. Именно това го правеше такава харизматична личност. Ясните му убеждения бяха най-добрият отговор на отколешния въпрос, който още Сталин си беше задавал — докъде всъщност трябва да се простират интересите на един папа, както и влиянието му. Кейси дълбоко вярваше, че папа Йоан Павел II е първосвещеникът, който недвусмислено ще докаже, че вярата може да бъде много по-ефективно оръжие от грубата сила.
Кейси се завърна във Вашингтон, нетърпелив да запознае президента Рейгън с подробностите от срещата. Президентът на свой ред изпрати директора на ЦРУ обратно в Рим, за да съобщи на папата съгласно тайно споразумение, ратифицирано от самия него, че отсега нататък той ще бъде информиран за всички бъдещи аспекти от политиката на САЩ — военни, политически и икономически.
Всеки петък вечер шефът на централата на ЦРУ в Рим отнасяше в Апостолическия дворец последната секретна справка с информация, получена чрез сателитно наблюдение или чрез подслушвателни устройства от оперативни служители на ЦРУ. Нито един друг чуждестранен лидер нямаше достъп до тази информация освен папата. Това даде възможност на най-политически ориентирания и модерно мислещ папа да утвърди свой собствен отличителен стил на управленско поведение и авторитет както в църквата, така и в светските дела. Папската дипломация — политическото ядро на силно централизираната бюрокрация на Ватикана, сега повече отвсякога през своята петстотингодишна история се намесваше успешно в международната политика. Това за малко не коства живота на папата като световен лидер, когато едва не стана жертва на атентат на площад „Св. Петър“ на 13 май 1981 година.
Две години по-късно, на 15 ноември 1983 година, през една студена зимна нощ в Рим папа Йоан Павел II беше на път да разбере отговора на въпроса, който продължаваше да го измъчва — кой стоеше зад атентата? Всеки миг от случилото се на площада се беше запечатал завинаги в паметта му и споменът оставаше все така неизличим като белег от огнестрелна рана.