Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Татко, Пол мъртъв ли е?
Баща му хвърля цепеницата в дълбоката щайга и прокарва ръка по дългата си коса. Топящият се сняг блести по наболата четина на бузите му.
— Не е. Би било много лесно.
Отива до вратата на кухнята и я затръшва, пресичайки достъпа на мразовития въздух. Всяко негово движение излъчва отвращение, но Скот го е виждал такъв и преди (когато получава официални писма за плащането на данъците, обучението на децата и други подобни) и знае, че Андрю „Спарки“ Ландън е много уплашен.
Бащата се връща и отново застава над проснатото на пода момче. Пристъпва нервно от крак на крак, след което се обръща към другия си син:
— Помогни ми да го смъкнем в мазето, Скут.
Не е прието да задаваш въпроси на Спарки, когато ти е казал да направиш нещо, ала десетгодишният малчуган е уплашен. Освен това е почти гол. Прекосява кухнята и нахлузва панталонките си.
— Защо, тате? Какво ще правиш с него?
Истинско чудо — баща му не го удря. Дори не му крещи.
— Проклет да съм, ако знам. За начало дай да го смъкнем долу, а после ще помисля какво да го правим. Хайде, размърдай се. Няма да остане дълго в несвяст.
— Това наистина ли е лошата кръв? Като при Ландро? Като при твоя чичо Тео?
— А ти как мислиш, Скут? Придържай главата му, че да не думка по стъпалата. Казах ти, че скоро ще се свести, а започне ли отново, може да не извадиш същия късмет. Както и аз. Лошата кръв е силна.
И Скот се подчинява. Живеят през шейсетте години на двайсети век, живеят в Америка, хората скоро ще стъпят на Луната, а те си имат работа с тийнейджър, който изведнъж се е превърнал в звяр. Бащата приема фактите. След първите си шокирани въпроси по-малкият брат прави същото. Когато достигат подножието на стълбището, Пол започва да проявява признаци на живот. Размърдва се и издава нечленоразделни гърлени звуци. Спарки Ландън го хваща с две ръце за врата и започва да го души. Скот крещи ужасено и се опитва да възпре баща си.
— Тате, недей!
Спарки отделя едната си ръка от шията на Пол и с опакото на дланта си зашлевява небрежно малкия си син. Скот полита назад и се удря в масата в средата на мазето. Отгоре й се мъдри старовремска ръчна печатарска преса, която Пол някак си бе поправил. Дори бе отпечатал на нея няколко разказа на Скот — първите публикации на малкия брат. Ръбът на масата се забива в гърба на десетгодишното момче и лицето му се сгърчва от болка, докато наблюдава как баща му продължава да души Пол.
— Тате, не го убивай! МОЛЯ ТЕ, НЕ ГО УБИВАЙ!
— Не го убивам — отвръща Спарки Ландън, без да се обръща. — Би трябвало, но не го убивам. Поне засега, де. Все пак е мой син, моят проклет първороден син, и нямам никакво намерение да го убивам, освен ако не се налага. Боя се обаче, че точно така ще стане. Света майко Мария! Това, дето го правя сега, е за да не дойде на себе си. Никога не си виждал нещо подобно, Скут, ала аз съм виждал. Провървя ми, че се оказах зад гърба му. Иначе можех да го гоня два часа тук долу и пак да не го хвана. Щеше да тича по стените и даже по скапания таван! А когато ме изтощи…
Той пуска врата на тринайсетгодишното си момче и се взира в бледото му лице. Струйката кръв от ухото му вече не тече.
— Ето! Харесва ли ти, твойта мамичка? Пак е в несвяст. Но не за дълго. Донеси ми въжето, дето го държим под стълбите. Ще свърши работа, докато донесем вериги от сайванта. После… после не знам. Зависи.
— От какво зависи, тате?
Бащата е изплашен. Виждал ли го е Скот толкова изплашен? Не. Отгоре на всичко Андрю Ландън го гледа по такъв начин, че страхът му се засилва още повече. Защото момчето знае какво ще се иска от него.
— Ами, предполагам, че ще зависи от теб, Скут. Благодарение на теб той много пъти се чувстваше по-добре… Защо ме гледаш като теле? Мислиш си, че не знам? Господи, умно момче като теб да ми се прави, на глупак! — Той обръща глава и се изплюва на мръсния под. — Ти го караше да се чувства много по-добре… Може би ще му помогнеш и сега. Никога не съм чувал някой да се оправи след подобен прилив на лоша кръв… истинска лоша кръв…, но и никога не съм чувал за такива като теб, така че не е изключено да успееш. Ще си даваш зор, докато не ти изскочат зъркелите, както обичаше да казва моят старец… Сега тичай да ми донесеш, въжето, дето го държим под стълбите. И пo-бързо, копеленце мързеливо, защото той вече се…