Градът на златната сянка

Жрецът — беше или програма, или сим — богът не можа да познае, а и не го интересуваше — се втурна към мрака в дъното на храма. След миг писък на фанфари извести пристигането на Анубис. Жреците отстъпиха и се притиснаха към стените на храма. Черната вирната глава на чакала сякаш внимателно душеше из въздуха. Богът не беше убеден, че не предпочита обичайната враждебност на вестителя.

— Ето ме.

Богът се вгледа в него. Подходяща маска бе избрал за любимото си оръдие. Беше забелязал потенциала на младежа съвсем отрано и бе посветил много години на възпитанието му — не като син — Боже опази!, — а като дресирана хрътка, като го подготвяше за задачите, които му подхождаха най-точно. Но като всеки смел звяр, и този понякога ставаше прекалено буен и дори безпардонен и понякога му се налагаше да опита камшика. Напоследък обаче това за съжаление се случваше твърде често и намаляваше ефекта от използването му. Може би това беше подходящ случай да опита нещо по-различно.

— Не ми харесват твоите южноамерикански контрагенти — започна той. Главата на чакала се сведе в очакване на укор. — Нагли са, меко казано.

— Така е, дядо.

Анубис си спомни твърде късно, че господарят му никак не обича тази титла. Тясната муцуна отново трепна съвсем леко.

Богът се престори, че не е чул.

— Но аз знам защо стават тези неща. Най-добрите обикновено са амбициозни и са прави за себе си. Мислят си, че знаят повече от своите работодатели — дори когато работодателите им са вложили време и пари за обучението им.

Остроухата глава се килна също като на озадачен истински чакал. Анубис се питаше какво ли се крие зад това.

— Както и да е, ако са най-добрите, трябва да ги наемеш. Видях молбата им и в момента ти изпращам условията, в рамките, на които можеш да се пазариш с тях.

— Значи ще сключиш сделка с тях?

— Ще ги наемем. Ако не останем доволни, разбира се, че няма да получат исканото възнаграждение. Ако успеят да се справят… е, дотогава ще размисля дали да уважа уговорката.

Последва пауза, през която усети неодобрението на вестителя. Стана му забавно — дори убийците имаха чувство за благоприличие.

— Ако ги измамиш, мълвата моментално ще плъзне.

— Ако ги измамя, не се съмнявай, че ще го направя по такъв начин, та никой никога да не разбере. Ако случайно претърпят злополука, да речем, никой не би се усъмнил, че имаме пръст в нея, тъй че не бива да се тревожиш да не би да пострадат контактите ти — разсмя се богът. — Виждаш ли, верни мой? Май все още не си усвоил всичко, на което мога да те науча. Може би ще трябва да изчакаш още малко, преди да предприемеш самостоятелен удар.

Анубис забави отговора си.

— А откъде да знам, че някой ден няма да направиш същото и с мен?

Богът се наведе напред и опря почти с обич бича си върху косото чело на чакала.

— Бъди сигурен, вестителю мой, ако се наложи, ще го направя. Ако разчиташ единствено на моята чест, за да се предпазиш, ти не си онзи слуга, когото бих желал да възнаградя с доверието си. — Озирис се усмихна зад маската и зад цялото си сложно оборудване, докато наблюдаваше размишленията на Анубис върху предприетите от него предпазни мерки за защита от господаря си. — Но предателството е средство, към което трябва да се подхожда изключително внимателно — продължи богът. — Само защото съм известен с това, че държа на думата си, мога, ако поискам, да се отърва от тези нахални сестри. Запомни, че почтеността е единственото истински добро прикритие за някой непочтен акт от време на време. Никой не се доверява на отявления лъжец.