През дебрите на Балкана

Яденето ни бе поднесено от две облечени в много чисти дрехи момчета. Получихме топъл, апетитно ухаещ омлет, както и консервирани с оцет и подправени с пипер дини и други пресни плодове. Както за мое учудване забелязах, ястията бяха сипани в чисти чинии от бял фаянс, само голямата купа за динята беше от печена жълта глина.

Гостилничарят наблюдаваше дали всичко ще ни бъде сервирано както трябва, а после, след като ни беше поднесена и кошничка с ножове, вилици и лъжици, заповяда:

— Идете при господарката и й кажете да даде четири салфетки и още толкова кърпи. Мъжете, които вечерят тук, идват отдалеч и са изискани господа. Не бива да казват, че са били лошо обслужени при конакчи Ибарек.

Значи любезният домакин, който имаше дори салфетки, се казваше Ибарек. Убеден бях, че всичко много ще ни се услади. Той излезе, за да даде на ратаите си вече споменатите заповеди. После ни донесоха салфетките и кърпите, като последните според мен бяха излишни. Кърпи освен салфетките едва ли можеха да се намерят и в първокласен европейски хотел.

Като взех салфетките и дадох по една на всеки от спътниците си, тайно се забавлявах от насочените към мен въпросителни погледи. Те не знаеха какво да правят с белите, чисти кърпи. Дребният хаджия единствен рискува да си навлече присмеха ми и попита:

— Сихди, какво да правим с тези кърпи? Нали на масата вече има сложена голяма покривка.

— Това не са покривки.

— Машаллах, Божие чудо! Да не би да са кърпи за нос? Никой от нас няма хрема!

— Не са и за тази цел. Тези кърпи се слагат отпред, както сега ще ви покажа, за да не изцапате дрехите си с яденето.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) Но изисканите хора сигурно са много несръчни, щом имат нужда от специални кърпи, за да сложат храната в устата си, без да я разсипят по дрехите си. Научил съм се да се храня прилично и дрехата ми напразно ще жадува да опита от вкусния сок на динята.

Нарочно си вързах салфетката по възможно най-несръчния начин и понеже останалите го направиха така, както им показах, ето че седяхме като деца, на които добрата майка пъха в устите гъстата млечна каша. Това страшно ме забавляваше.

Докато ядяхме, забелязах, че заведоха конете зад къщата. Като истински мюсюлманин, изглежда, стопанинът смяташе, че е особено учтиво да ни остави да се храним насаме. Влезе отново едва когато вече бяхме свършили и заповяда на двете момчета да почистят масата и да ни донесат леген с вода. Той също беше от бял фаянс, така че сега идваше ред и на кърпите за ръце.

Докато си миехме ръцете, Халеф ми прошепна:

— Сихди, не те ли е страх?

— От какво?

— Кой знае каква ще е сметката! Хубаво ядене, студена бира, ножове, вилици, лъжици, покривка, леген за миене, кърпи за ръце, пък и тези салфетки от бял лен! Освен това господарката лично ни сготви! Мисля, че този доблестен гостилничар ще ни поиска точно толкова, на колкото е възлизала сметката на полицейския началник.

— Не се притеснявай, убеден съм, че няма да се наложи да плащаме.

— Мислиш ли, че гостилничарят ще стигне до тази великолепна, човеколюбива мисъл?