Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Нощният въздух ни обгърна с прохлада. Като леко вдлъбната чаша, маслинено сребриста от луната, лежеше старото разкопано селище, отделено от околния свят със сенките на насипите.
— Лунен кратер — промълви Сташка.
— Станислава, ти не се ли отказа?
— От какво?
— Не съжаляваш ли?
— За какво?
— За онова, което ми каза вчера.
— Не — тихо пророни тя. — И мисля, че няма да съжалявам. Чак до края.
— И аз. Чак до края. Все едно дали той е близо, или далеч. Нито съм хубав, нито съм млад, нито съм праведен, нито съм извършил нещо велико.
— Случва се. Това се появи, тъй или иначе. То идва без причина.
Поех дланите й в своите. Сетне в пръстите ми се озоваха нейните лакти, после — раменете.
Притиснах я до гърдите си, застанахме така, люшвайки се леко, сякаш плавахме сред нереална лунна светлина.
— Хайде, довиждане — продумах аз. — До утре.
— До утре.
— Каквото и да се случи?
— Каквото и да ни се случи в живота — винаги до утре.
— Страхувам се — казах аз. — Ами ако ни сполети нещо непоправимо?
— Все едно — до утре. Няма такова нещо, което да ни отнеме нашето „утре“.
Краката сами ме понесоха надолу по склона. Сякаш се задъхвах, преливащ от радост.
Обаче в тази радост съществуваше някаква студена и разсъдлива струйка, някаква увереност. Увереност и осъзнаване на нещо; те биха се разраснали, ако бих им позволил. Обаче не им давах воля, препълнен с това, което току-що се случи, с внезапното радостно чувство.
Просто не можех да допусна съмнения, омраза и зло в моето ново усещане за единство с този безкраен, добър и мъдър свят.
Спуснах се в малка долчинка, по-скоро дори широка ровина. Отляво и отдясно се издигаха доста стръмни склонове, пътеката лъкатушеше по дъното и излизаше на другия край, където, без да примигва, бе спряла огромна неподвижна звезда.
Смътно и тайнствено долавях сред котловинка наредените по някакъв свой начин по-големи и по-малки морени. Това бе място, което старата народна фантазия охотно би определила за сборище на разни повече или по-малко безвредни езически духове. Те измират, но все едно в такива лунни нощи, когато околовръст е светло и само тук цари полумрак, се сбират да сборуват, на нощен съд, русалките, самодиви самовилите, блатните светлинки, горските духове, караконджолите, таласъмите и таласъмчетата, вампирите и други полузабравени божества. Спомнят си, плачат за миналото, хортуват си.
Тази долчинка е последният път от някогашното им безкрайно царство. Тези едва доловими морени са техните повалени тронове. Тронове в долчинката, където гъсто се е утаила тяхната тревога, тяхната бездомност и обреченост. Тяхната последна безнадеждност сред мъртвата пустиня на бездуховността.
И едно-единствено живо същество съм аз сред този изоставен, мрачен и тъжен свят.
Не, не бях единственото живо същество. Пред мен точно там, където пътечката изскачаше от долчината сред широкия простор, се възправи някаква много висока човешка сянка.
Тази сянка вдигна ръка и твърде бавно я отпусна. Всичко това ставаше в пълно мълчание, което ми се стори някак заплашително.
Обърнах се назад — сега още една сянка бе преградила другия край, откъдето бях влязъл в тази клопка.
Вече бях разбрал всичко, знаех и можех да очаквам такова нещо. Ала заслепен от щастието си, бях потиснал предчувствията, не им бях дал воля.
И сега си плащах.
— Кой е? — престорено безгрижно запитах аз.
Първият мълчеше. Внезапно върху тъмното петно на лицето му изникна бяла подкова. Неизвестният се усмихваше.
— Ваша работа, мълчете си. И без това зная.
Техните фигури по-добре от всякакви думи ми даваха да разбера, че за тази нощна среща съм задължен на осведомеността си и че тя не може да завърши добре за мен. Мълчанието ми не можеше да се купи, но можеше да се постигне с ей такава засада на тясната пътека. Затова ме бяха причакали. Това не бе първият им опит на всяка цена да ми затворят устата.
— Здрасти, Ганчаронак — кимнах аз, като извих очи към приближаващия се отзад. — Здрасти и на теб, Висоцки — рекох на предния. — Какво, омръзна ли ти спокойствието, господин „привърженик на тихия живот“?