Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
И така времето течеше през мрака, лишено от стрелките на часовника, които да вървят напред: време, неразделено и неотмерено. След като изгуби опознавателните си знаци, то престана да бъде непрекъсната линия и се превърна в нещо като безформен флуид, който се разширяваше и се свиваше съвсем произволно. Именно в това време аз заспивах и се будех, заспивах и се будех и малко по малко свиквах с живот без часовници. Обучавах тялото си да осъзнае, че вече нямам нужда от време. Не след дълго обаче ме обори огромна тревога. Вярно, бях се отървал от притеснителния навик да си гледам през пет минути часовника, но след като отправната рамка на времето се заличи окончателно, започнах да изпитвам чувството, че съм хвърлен през нощта от палубата на кораб, който е продължил нататък. Никой не обръща внимание на виковете ми, а корабът си плава, отдалечава се, докато накрая съвсем ще изчезне от погледа ми.
Отказах се от усилията — извадих часовника от раницата и го върнах върху китката си. Стрелките сочеха шест и петнайсет. Вероятно шест и петнайсет сутринта. Последният път, когато бях погледнал часовника, беше седем и трийсет и шест. Седем и трийсет и шест вечерта. Стори ми се разумно да заключа, че оттогава са минали единайсет часа. Едва ли бяха минали двайсет и три часа. Но не можех да бъда сигурен. Каква бе същностната разлика между единайсет и двайсет и три часа? Колкото и да бяха часовете, дали единайсет или двайсет и три, сега ме мъчеше много по-голям глад. Усещането нямаше нищо общо с представата, която си бях създал за силния глад. Бях смятал, че гладът е като чувството, че ти липсва нещо. Той обаче наподобяваше по-скоро чиста физическа болка: съвсем физическа и съвсем осезаема, все едно са те намушкали с острие или те душат. И бе неравномерна. Нямаше плътност. Надигаше се като задаващ се прилив — аха да припадна, — после лека-полека се отдръпваше.
За да отклоня вниманието си от силния болезнен глад, се опитах да насоча мислите си към друго. Ала сега вече ми бе невъзможно да се замисля сериозно. В съзнанието ми от време на време изникваха откъслечни мисли, които после изчезваха точно толкова внезапно, както се бяха появили. Понечех ли да уловя някоя, тя се изплъзваше като слузесто безформено животинче.
Изправих се, протегнах се и си поех дълбоко въздух. Всяка част от тялото ме болеше. Всяко мускулче и става роптаеха болезнено от неестественото положение, в което ги бях държал толкова дълго. Протегнах се бавно нагоре, сетне сгънах няколко пъти колене, но след десетия път ми се зави свят. Седнах отново на дъното на кладенеца и затворих очи. Ушите ми пищяха, по лицето ми се стичаше пот. Искаше ми се да се хвана за нещо, а нямаше за какво. Пригади ми се, а нямаше какво да повърна. Опитах с дълбоко дишане, надявах се така да освежа ума си, като проветря тялото си и заредя кръвообращението, но облаците в съзнанието ми отказаха да се разсеят. Сега тялото ми е толкова немощно, казах си аз и всъщност се опитах да го изрека на глас: „Сега тялото ми е толкова немощно“, ала устата ми се затрудни с думите. Помислих си — де да можех да видя звездите, но не можех да видя звезди. Мая Казахара беше запечатала входа на кладенеца.
Смятах, че сутринта по някое време момичето ще се появи, то обаче не дойде. Чаках го, облегнат на стената. Цяла сутрин ми се гадеше, а съзнанието ми бе загубило способността да се съсредоточава дори за кратко върху каквито и да било мисли. Гладът ту се появяваше болезнено, ту пак изчезваше, мракът наоколо се сгъстяваше или изсветляваше и всеки нов талаз отнасяше поредния къс от способността ми да се съсредоточа, сякаш крадци отнасяха една по една мебелите от безлюдна къща.
Обед мина, а Мая Казахара не се появи. Затворих очи и се опитах да заспя с надеждата, че ще сънувам Крита Кано, но дрямката бе твърде повърхностна за сънища. Малко след като се отказах от усилията да се съсредоточа върху мислите си, започнаха да ме посещават някакви откъслечни спомени. Пристигаха мълком, като вода, която бавно запълва подземна пещера. Места, където бях ходил, хора, които бях познавал, рани, които бях имал, разговори, които бях водил, неща, които бях купувал, неща, които бях губил: успях да си ги спомня много ярко и изумително подробно. Започнах да си мисля за къщи и апартаменти, в които съм живял. За прозорците им, за дрешниците, покъщнината и полилеите. За свои учители и преподаватели, като се почне от началното училище и се свърши с колежа. Малко от тези спомени бяха свързани помежду си. Бяха подробни и безсмислени и изникваха без всякаква последователност. От време на време ги прекъсваше поредният болезнен пристъп на глад. Но всеки спомен бе невероятно ярък и ме блъсваше със силата на смерч.