Хроника на птицата с пружина

После ми хрумна да се притеснявам за въздуха. Бях стоял долу, на дъното на кладенеца, в тази тясна шахта, повече от два дни, на всичкото отгоре сега и капакът беше затворен. Нямаше никакво проветряване. Изведнъж въздухът ми се стори много тежък и потискащ. Не можех да определя дали само ми се струва, или въздухът наистина ме затискаше заради липсата на кислород. За да разбера, няколко пъти си поех дълбоко дъх, но колкото повече го правех, толкова по-зле се чувствах. От страх плувнах в пот. Започнех ли да мисля за въздуха, смъртта нахлуваше в съзнанието ми като нещо съвсем истинско, което ще се случи всеки момент. Надигаше се като черна тиха вода, която се просмуква във всяко кътче на съзнанието ми. Досега бях мислил, че е възможно да умра от глад, което нямаше да стане скоро. Нещата щяха да се разиграят много по-бързо, ако кислородът свършеше.

Какво ли е да умреш от задушаване? Колко ли трае? Дали става бавно и мъчително, или ще губя постепенно съзнание и ще издъхна, все едно заспивам? Представих си как Мая Казахара идва на кладенеца и ме намира мъртъв. Вероятно щеше да ме повика един-два пъти и след като не й отговорех, щеше да хвърли в кладенеца няколко камъчета, защото ще си помисли, че съм заспал. Аз обаче нямаше да се събудя. Тогава тя щеше да разбере, че съм умрял.

Искаше ми се да повикам някого. Искаше ми се да изкрещя, че съм затворен тук. Че съм гладен. Че въздухът вече не става за дишане. Имах чувството, че отново съм станал безпомощно малко дете. Че ме е прихванало нещо и съм избягал, а сега никога вече не ще намеря дома си. Че съм забравил пътя. Това беше сън, който ми се беше присънвал често. Беше кошмарът на детството и юношеството ми: че съм се изгубил и не мога да намеря пътя към нас. Още преди години бях забравил тези кошмари. Но сега, на дъното на този дълбок кладенец, те оживяха ужасяващо ярки. В мрака времето се движеше назад, за да бъде погълнато от различен вид време.