Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Седях и наблюдавах как съзнанието ми следва тези спомени, докато в него не оживя нещо, случило се в кантората преди три-четири години. Глупава, никому ненужна случка, но колкото повече време посвещавах на това да пресъздавам нелепите подробности, толкова по-подразнен се чувствах, докато раздразнението не се превърна в откровен гняв. Гневът, който ме обзе, беше толкова силен, че измести всичко останало: умората, глада, страховете, и аз се разтреперих в буквалния смисъл на думата и се задавих. Сърцето ми биеше така, че го чувах, а гневът ускори кръвта ми, пълна с адреналин. Беше разправия, започнала от несъществено недоразумение. Колегата ми изсъска няколко обиди, аз не му останах длъжен, но и двамата разбрахме колко безсмислено е това и се извинихме един на друг, с което сложихме край на въпроса и изгладихме отношенията. Случват се и такива неща: имаш много работа, уморен си, без да искаш, казваш нещо необмислено. Аз просто забравих за разпрата. Но долу, в непрогледния мрак на дъното на кладенеца, далеч от действителността, споменът оживя с огнена яснота. Усещах как ме пари по кожата, чувах как от топлината плътта ми цвърчи. Защо съм отвърнал толкова меко на такива възмутителни думи? Сега се сетих за куп неща, които съм можел да кажа на колегата. Заех се да ги правя още по-язвителни и остри, но колкото по-остри ставаха те, толкова повече се вбесявах.
После най-неочаквано бесът, който ме беше обзел, изчезна и всичко това престана да ме вълнува. Защо трябва да се ядосвам за такива отминали неща? Каква полза имаше? Колегата вероятно бе забравил отдавна за караницата. Аз също я бях забравил — до този миг. Поех си дълбоко въздух, отпуснах рамене и оставих тялото ми отново да хлътне в мрака. Опитах се да си припомня нещо друго, но веднага щом невероятно силният гняв ме отпусна, сломените ми свършиха. Сега главата ми беше точно толкова празна, както стомахът.
После, още преди да съм се усетил, започнах да си говоря сам, да пелтеча някакви откъслечни мисли, за които и не подозирах, че ми се въртят в съзнанието. Не можех да се спра. Чух как устата ми изрича някакви думи, ала почти не разбирах за какво става въпрос. Устата ми се движеше от само себе си, предеше в мрака дълги масури от думи, думи, чийто смисъл не схващах. Изникваха от един мрак, за да бъдат погълнати от друг. Тялото ми не беше нищо друго освен празен канал, тунел, където думите да бъдат местени от тук на там. Те определено бяха откъслеци от мисъл, ала от мисъл, която се случваше извън съзнанието ми.
Какво става тук? Дали нервите ми вече не издържат? Погледнах си часовника. Стрелките сочеха три и четирийсет и две. Вероятно три и четирийсет и две следобед. Представих си как изглежда светлината в три и четирийсет и две в летен следобед. Видях и себе си в тази светлина. Нададох ухо, за да чуя някакви звуци, ала нямаше какво да чуя: нито цикади, нито птици, нито детски гласове. Може би, докато аз съм бил тук, в кладенеца, птицата с пружината не е навила пружината и светът е спрял да се движи. Малко по малко пружината е забавила ход и всякакво движение: течението на реките, люшкането на листата, летежът на птиците в небето — е спряло.
Какво прави Мая Казахара? Защо не идва? Не се беше появявала от много време. Внезапно ми хрумна, че може да й се е случило нещо ужасно, например да я е бутнала кола. В такъв случай никой по целия свят не знаеше, че съм тук долу. И аз наистина щях да умра бавно на дъното на кладенеца.
Реших да погледна на нещата от друг ъгъл. Мая Казахара не беше толкова безразсъдна. Нямаше да допусне толкова лесно да я бутне кола. Вероятно сега си беше в стаята, от време на време оглеждаше двора с бинокъла и си представяше как седя долу в кладенеца. Правеше го нарочно, бавеше се, за да се уплаша, да се почувствам изоставен. Така предполагах. И ако се бавеше нарочно, тогава планът й се увенчаваше с възхитителен успех. Наистина бях уплашен. Наистина се чувствах изоставен. Всеки път, щом се сетех, че наистина може да изгния бавно тук, в мрака, ме оборваше такъв страх, че едвам си поемах дъх. Колкото повече време минаваше, толкова повече щях да изнемощявам, докато гладът се засилеше дотолкова, че да ме убие. Преди това обаче вероятно щях да загубя способността да движа тялото си. Дори и някой да спуснеше въжената стълба, нямаше да бъда в състояние да се кача по нея. Всичките ми зъби и косата щяха да окапят.