Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Слушам, сър!
Ерик продължи на около четвърт миля на север, където на позиция изчакваше рота тежковъоръжени пиконосци, с два взвода лъкометци за поддръжка.
— Лейтенант!
— Да, сър? — отзова се водачът на Кралските крондорски пиконосци.
— До един час от север тук ще дойде цяла камара проклети големи гущери, яхнали гигантски коне. Хората ви ще могат ли да се справят с тях?
Лейтенантът се усмихна.
— Щом са големи, по-лесно ще ги улучваме, нали, сър?
Ерик се усмихна. Младият офицер сигурно беше с няколко години по-голям от него, но Ерик се почувства като старец пред ентусиазма му.
— Духът е всичко — каза той.
После обърна малкия си патрул и пое на юг, където чакаше друга част пиконосци. Тях ги изпрати за подкрепление на групата на север. Каквото и да дойдеше от юг, щеше да е много по-малка заплаха от един сааурски щурм, а защитниците в града щяха да се справят с всякаква човешка заплаха.
После сякаш небесата се разтвориха и се надигна вой, който накара Ерик и всички около него да си запушат ушите от болка. Воят се проточи и ездачите се мъчеха да укротят наплашените коне, които цвилеха и ритаха в паника. Няколко пиконосци бяха хвърлени от седлата. След минута звукът замря и ушите на Ерик продължиха да кънтят.
— Какво беше това? — попита един войник.
— Представа нямам — отвърна Ерик.
Уилям и Джеймс стояха на терасата на двореца с изглед към залива, когато ехото на странния вой заглъхна. Откъм устието на залива се надигна огромен стълб от пушек и пара. Шумът беше придружен от ослепителен блясък и двамата неволно стиснаха очи. Мъжете по-долу по стените стъпваха като слепи и викаха някой да дойде и да им помогне.
— Какво е това? — попита Уилям.
— Виж! — каза Джеймс и посочи към устието на залива.
Кипналите води на външния залив като че ли вече се успокояваха и към пристанището се понесе огромна вълна от пяна и отломки. На гребена й яздеха огромни кораби — и всички носеха нашественици на борда си.
— Те са в залива! — извика Уилям. — По дяволите! Мислех, че ще можем да ги задържим отвън поне за седмица.
— Не знам какво използваха, но двата морски вала са рухнали.
Уилям изруга.
— Хиляда души имах на тези стени!
— Толкова с умните капани, дето поставихте в канала.
Уилям кимна.
— Сигурно са пометени заедно с укрепленията ни. Какво беше?
— Не знам — каза Джеймс. — Видях как Ги дьо Батира подпали Арменгар по време на Големия бунт. Когато ония двайсет и пет хиляди бурета с нафта гръмнаха, взривът се чуваше от мили. Това беше нещо… различно.
— Някаква магия ли? — попита Уилям.
— С произход като твоя можеш по-лесно да отговориш на тоя въпрос от мен — каза сухо Джеймс.
Уилям му обърна гръб.
— В Звезден пристан не окуражаваме учениците да гърмят разни неща. Нарушава спокойствието. — Бързо отиде при ездачите, чакащи да разнесат заповеди, и каза на първия:
— Заповед номер пет. Те са в града.
Върна се при Джеймс, който се бе загледал към вражеските кораби.
— Няма да позволя това — заяви херцогът.
Уилям сложи ръка на рамото на зет си.
— То вече стана.
— Я ми припомни, каква беше заповед номер пет?
— Затваряме източната порта и огън по всичко, което дойде от запад. Битка от къща за къща първите три карета от пристанището.
— А онези гадории, дето ги постави при кейовете?
— Те още са си на мястото. Ако пантатийските магьосници не гръмнат двореца, както направиха с морските валове, ще се натъкнат на няколко малки изненади, когато слязат на кейовете.
Джеймс го погледна и попита:
— Изведе ли всички?
Уилям знаеше за кои „всички“ говори Джеймс — за сестра му, за сина им и внуците.
— Вече са извън града. Снощи напуснаха в специална каляска.
— Е, тогава да се сбогуваме — каза Джеймс.
Уилям се вгледа в зет си и го сравни с мъжа от спомените си. Двамата дълго време бяха живели заедно, от времето, когато Уилям бе млад лейтенант в гвардията на принца, а Джеймс пердашеше двамата диви близнака, Боррик и Ерланд, сега съответно крал и принц.
— Беше преди… колко, трийсет години? — попита Джеймс.
— Почти четиридесет. — Двамата се прегърнаха.
След като се пуснаха, Джеймс каза:
— Съжалявам само, че ти така и не си намери някоя, Уилям.
— Бях си намерил — отвърна Уилям. — Преди много време.
Джеймс не каза нищо, защото си спомни за кешийската магьосничка, в която Уилям се беше влюбил като младеж, и за нейната преждевременна смърт.
— А аз искрено ти завиждам за Арута и момчетата — каза Уилям.