Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Някъде в една от тези чезнещи кули беше Дагни — но Дагни беше самотна жертва, която води изгубена битка, която щеше да бъде унищожена и да потъне в мъглата като другите. Няма къде да отида, мислеше си тя и се движеше опипом напред, не мога нито да остана на едно място, нито да се движа още дълго, не мога нито да работя, нито да почивам, не мога нито да се предам, нито да се сражавам, но това… точно това искат от мен, точно такава ме искат — нито жива, нито мъртва, нито мислеща, нито луда, просто парче месо, което крещи от ужас и може да се оформи по техен избор — те, които дори нямат собствена форма.
Тя потъна в тъмнината зад един ъгъл, свивайки се от ужас при вида на всяка човешка фигура. Не, мислеше са, не са зли, не и всички хора… те са просто първите жертви, но всички споделят възгледите на Джим, а аз не мога да имам нищо общо с тях, след като го знам вече… и ако говоря с тях, те ще се опитат да ми предложат добрата си воля, но знам, че точно това смятат за добро, и ще видя смъртта да наднича от очите им.
Тротоарът се беше смалил до потрошена ивица и купчини боклук преливаха от кофите до стъпалата на рушащите се къщи. Над прашната светлина от салона на една кръчма тя видя осветен надпис: „Почивен дом за млади жени“ над една заключена врата. Познаваше подобни институции и жените, които ги управляваха — жени, които твърдяха, че работата им е да помагат на страдащите. Ако влезеше, помисли си, докато се препъваше покрай вратата, ако се изправеше срещу тях и ги помолеше за помощ, щяха да я попитат: „Каква е вината ти? Пиене? Дрога? Бременност? Дребни кражби?“ Тя щеше да отговори: „Нямам вина, невинна съм, но…“ „Съжалявам. Не се занимаваме с болката на невинните.“
Продължи да тича. Спря и се опита да се огледа спокойно на ъгъла на една дълга, широка улица. Сградите и настилката се сливаха с небето и две линии зелени светлини висяха в празното пространство, изчезваха в безкрайността, сякаш се простираха до други градове, до океани и чужди земи, за да обиколят земята. Зеленият блясък имаше успокояващ вид, като мамеща, безкрайна пътека, открита за уверен пътешественик. После светлините превключиха в червено, слязоха тежко надолу, превърнаха се от ясни кръгове в мъгливи петна, в предупреждение за неограничена опасност. Тя остана там и видя един огромен камион да минава покрай нея, а гигантските му гуми излъскаха още един блестящ слой по сплесканите павета на улицата.
Светлините се върнаха към безопасното зелено, но тя стоеше и трепереше, неспособна да мръдне. Това помага за пътуването на тялото, но какво са направили за пътуването на душата, помисли си. Сложили са сигналите обратно, и пътят е безопасен, когато светлините са червени като злото, а когато са зелени като добродетелта и ти обещават, че имаш предимство, се втурваш напред и колелата те смазват. Така е по целия свят, мислеше си тя, тези обърнати светлини са достигнали всяка страна, обиколили са света. А Земята е замърсена от разкъсани, сакати тела, които не знаят какво ги е ударило и защо, които могат единствено да пълзят на смазаните си крайници, през лишените си от светлина дни, без отговор, освен този, че болката е същността на съществуването, а пътните полицаи на морала им се подсмиват и им казват, че човекът по природата си не може да ходи.
Не това бяха думите в ума й — щяха да са тези, ако имаше сила да ги открие, за да назове онова, което позна единствено като внезапен бяс, който я накара да заудря с юмруци, в безсилен гняв, по железния стълб на светофара до нея, по кухата тръба, където дрезгавото, ръждиво щракане на неумолим механизъм продължаваше непрестанно.
Не можеше да го смаже с юмруците си, не можеше да потроши един по един всички стълбове по улицата, която се простираше отвъд хоризонта, както не можеше да смаже и тази вяра в душите на хората, които щеше да среща оттук нататък. Вече не можеше да има нищо общо с хората, не можеше да върви по пътеките, по които вървяха те, но какво можеше да им каже тя? Тя, която нямаше думи за онова, което знаеше, нито глас, който хората да искат да чуят? Какво можеше да им каже? Как щеше да достигне всички? Къде бяха онези, които можеха да говорят?