Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Това не бяха думи в съзнанието й, а само удари на юмруците й по метала — изведнъж осъзна, че просто удря до кръв един неподвижен стълб и това я накара да потрепери. Продължи напред. Продължи, без да вижда нищо наоколо, хваната в лабиринт без изход.
Няма изход, казваха останките от мисълта й, докато се удряха в паважа при звука от стъпките й, няма изход… няма убежище… няма светофари… няма начин да различиш разрушението от безопасността, врага от приятеля… Като онова куче, за което беше чувала… нечие куче в нечия лаборатория… кучето, което получава противоречиви сигнали, няма начин да различи удоволствието от мъчението, вижда храната да се сменя с удари, ударите — с храна, вижда как очите и ушите му го мамят, вижда, че преценката му е безполезна, съзнанието му е немощно, в един променлив, плуващ, безформен свят, и се отказва, отказва да яде на тази цена или да живее в такъв свят… Не! — беше единствената съзнателна дума в ума й, не, не, не! Не по вашия начин, не във вашия свят, дори и това „не“ да е единственото, останало от моя!
Беше най-тъмният час на нощта, на една алея между кейове и складове, когато социалната работничка я видя. Тя беше жена, чието сиво лице и сив костюм се сливаха със стените на квартала. Видя младо момиче с костюм, твърде елегантен и скъп за този квартал, без шапка, без чантичка, със счупен ток, разрошена коса и раничка в ъгъла на устата, момиче, което стъпваше слепешком, без да може да различи тротоарите от паветата. Уличката беше само тесен процеп между отвесните голи стени на складовете, но лъч светлина пробиваше мъглата с миризма на застояла вода; каменен парапет отделяше улицата от огромна черна дупка, в която се сливаха реката и небето.
Социалната работничка се приближи до нея и попита строго:
— Проблем ли има? — и видя едно предпазливо око, другото беше закрито от кичур коса, и лицето на диво същество, забравило звука от човешки глас, чуваше го като далечно ехо, подозрително, но почти с надежда. Социалната работничка я хвана за ръката.
— Срамота е да стигате до такова състояние… ако вие, момичетата от висшето общество, имахте какво да правите, освен да угаждате на капризите си и да търсите удоволствия, нямаше да скиташ тук, пияна като свиня, в този час на нощта… ако спреш да живееш за собствено удоволствие, спреш да мислиш за себе си и намериш нещо по-висше…
Тогава момичето изпищя и писъкът продължи да се отразява от голите стени на улицата, като в килия за мъчения — беше животински писък на ужас. Тя изтръгна ръката си, отскочи назад и запищя с членоразделни звуци:
— Не! Не! Не във вашия свят!
Сетне се затича, тласната изведнъж от изблик на сила — силата на същество, което бяга, за да спаси живота си, хукна право към края на улицата, към реката, рязко увеличавайки скоростта, без да спира, без да се колебае, осъзнавайки напълно, че действа в самозащита, продължи да тича към парапета, който преграждаше пътя й, и накрая, без да спира, скочи в празното пространство.
Глава XXV
Пазачи на братята си1
На сутринта на 2 септември един меден кабел се скъса между два телефонни стълба до коловоза на тихоокеанския клон на „Тагарт трансконтинентал“ в Калифорния. От полунощ валеше дребен дъждец и нямаше изгрев, а само сива светлина, която се процеждаше от натежалото небе, а блестящите капчици дъжд, увиснали по телефонните жици, бяха единствените искрици на фона на циментовите облаци, оловния океан и стоманените петролни кули, които покриваха пустия склон като остра четина. Кабелите бяха износени от повече дъждове и години, отколкото бяха предназначени да понесат; един от тях се беше свеждал под крехкия товар на капките през всичките часове на тази сутрин, после се беше появила една последна капка, която беше увиснала на него като кристално мънисто, събрало тежестта на безброй секунди, мънистото и кабелът бяха поддали и, безшумно като отронена сълза, кабелът се беше скъсал и беше паднал заедно с мънистото.
Хората в районната централа на „Тагарт трансконтинентал“ избягваха да се поглеждат, когато беше докладвано за скъсания телефонен кабел. Те даваха изявления, които бяха досадно погрешни, с цел да изглежда, че се отнасят до проблема, но всъщност не съобщаваха нищо, и никой от тях не можеше да заблуди останалите. Знаеха, че медните кабели са изчезваща стока, по-скъпа от златото или честта, знаеха, че местният търговец е продал запасите им от кабели преди седмици на непознати търговци, които идваха нощем, но денем не бяха бизнесмени, а просто хора, които имаха приятели в Сакраменто и Вашингтон — също както търговецът, назначен наскоро в района, имаше приятел в Ню Йорк на име Къфи Мийгс, за когото никой не задаваше въпроси. Знаеха, че човекът, който поемеше отговорността да поръча поправка и започнеше действията, които ще доведат до откритието, че поправки не могат да се извършат, щеше да се натъкне на отмъщение от неизвестни врагове, че другите работници ще мълчат тайнствено и няма да свидетелстват в негова полза, че няма да докаже нищо, и че ако се опита да си свърши работата, вече няма да има работа. Вече не знаеха какво е опасно и какво не във време, в което виновните не се наказваха, за разлика от обвинителите; и, подобно на животни, осъзнаваха, че неподвижността е единствената защита при съмнение и опасност. Останаха неподвижни, говореха за точната процедура по изпращането на доклади на точните власти в точните моменти.
1
Изразът е заимстван от библейската история за Каин и Авел: „И рече Каин на брата си Авеля: (да идем на полето). И когато бяха на полето, Каин нападна брата си Авеля и го уби. И рече Господ (Бог) на Каина: где е брат ти Авел? Той отговори: не зная, нима съм пазач на брата си?“ Бит. 4: 8–9. — Б.пр.