Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Пробуди се сред дълбока мъглива празнота и видя, че голямата сива глава на вълка лежи върху бедрата му. Бинабик стоеше приведен над огъня и се суетеше над нещо. Саймън усети, че има нещо нередно в това да държиш в скута си вълк, но не успя да измисли със сънения си мозък какво да направи по въпроса… Както и да е, това не изглеждаше кой знае колко важно.
Когато отново се събуди, видя, че Бинабик се опитва да прогони Куантака от скута му, за да му даде голяма купа с нещо топло.
— Вече е достатъчно изстинало и може да се пие — каза тролът и помогна на Саймън да вдигне купата до устните си.
Бульонът беше вкусен и освежващ като уханието на есенни листа. Саймън го изпи до капка и му се стори, че усеща как соковете на гората се вливат направо във вените му, стоплят го и го изпълват с тайната сила на дърветата. Бинабик му подаде втора купичка и той изпи и нея. Острите оловни нокти на тревогата, впити между плешките му, се отдръпнаха, изместени от прилив на приятна отмала. През тялото му премина едно ново усещане за лекота, заедно с някаква приятна тежест, която го стопляше и отпускаше. Докато се унасяше, той чуваше сънливите приглушени удари на собственото си сърце, долитащи сякаш през мек пух.
Беше почти сигурен, че са пристигнали в лагера на Бинабик най-късно час преди залез-слънце, ала когато отново отвори очи, горската поляна блестеше в настъпващото утро. Той примигна и усети как последните следи от съня отлитат като птица… Птица?
Една птица с блестящи очи и златна ивица на шията, уловила слънчевите лъчи… една древна, силна птица, с очи изпълнени с мъдростта на висините и необятните хоризонти… от хитиновите й нокти висеше красива риба, блеснала в цветовете на дъгата…
Саймън потрепери и придърпа по-плътно тежкото наметало. Докато разглеждаше надвисналите като свод дървета с напъпили свежи листа, огрени от слънцето в смарагдовозелено, чу как някой изстена и се обърна на една страна, за да погледне.
Бинабик седеше край огнището с кръстосани крака и се полюшваше. Върху един плосък камък пред него бяха разхвърляни няколко странни бледи неща — ашици. Необичайният звук идваше от трола — пееше ли той? Саймън го наблюдава известно време, без да разбере какво прави малкото човече. Какъв странен свят!
— Добро утро! — каза той накрая и Бинабик стреснато подскочи.
— А! Това е приятелят Саймън! — Тролът се усмихна и чевръсто изсипа предметите в отворената си кожена торбичка, после стана и бързо се приближи до Саймън. — Как си? — попита той, наведе се и постави малката си грапава ръка върху челото на младежа. — Наистина имаше нужда да поспиш.
— Така е. — Саймън се приближи до огъня. — На какво… на какво мирише?
— Два горски гълъба, които се отбиха да ги похапнем тази сутрин — усмихна се Бинабик и посочи две увити в листа телца в жаравата. — Малко току-що набрани къпини и лешници им правят компания. Щях да те събудя след малко, за да им се насладим заедно. Сигурно са много вкусни. О, момент, моля! — Бинабик взе кожената си торбичка и извади два тънки пакета.
— Ето — подаде му ги той. — Твоята стрела и още нещо… — Бяха листовете на Моргенес. — Беше ги сложил в пояса си и се изплаших, че може да се смачкат, докато спиш.
Саймън го изгледа с подозрение. Мисълта, че докато той спи, някой разглежда писаното от доктора, го изпълни с недоверие. Той грабна листовете от ръката на трола и ги пъхна в пояса си. Във веселия поглед на малкото човече се появи тревога. Саймън се засрами — въпреки че според него не би трябвало — и този път по-внимателно посегна за стрелата, увита в тънко платно.
— Благодаря — каза той неловко.
Изражението на Бинабик все още беше като на човек, чиято загриженост е била отхвърлена с презрение. Засрамен и объркан, Саймън разви платното. Въпреки че още не беше имал възможност да разгледа стрелата по-добре, в момента искаше най-вече да си намери занимание за ръцете и очите.
Стрелата не беше боядисана, както беше предположил отначало. Бе издялана от някакво бяло като брезова кора дърво и украсена със снежнобели пера. Беше оцветен само върхът й направен от небесносин камък. Саймън я претегли на ръка и се учуди, че е толкова лека, при такава гъвкавост и здравина. Споменът за предишния ден внезапно го завладя отново. Той знаеше, че никога няма да забрави котешките очи и невероятно бързите движения на сита. Всички истории, които му беше разказвал Моргенес, бяха истина.