Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Изящните спирали, завъртулки и точици по стрелата бяха гравирани върху дървото с безкрайна грижовност.
— Цялата е покрита с орнаменти — каза на глас Саймън.
— Това са много важни неща — отговори тролът и стеснително протегна ръка. — Може ли, с твое разрешение?
Саймън усети как отново го завладява срамът и побърза да му подаде стрелата. Бинабик почна да я накланя, за да улови светлината от слънцето и огъня.
— Тази стрела е стара. — Той присви тесните си очи и тъмните му зеници съвсем изчезнаха. — Била е използвана много дълго. Сега си притежател на изключително ценна вещ, Саймън: Бялата стрела не се дава току-така. Изглежда, тази е направена в Тумет’ай, ситска крепост, отдавна изчезнала под синкавия лед на изток от моята родина.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Саймън. — Можеш ли да четеш тези букви?
— Някои от тях. А и има неща, които едно опитно око може да забележи.
Саймън взе стрелата — този път я държеше много по-грижливо отпреди.
— Но какво да правя с нея? Не каза ли, че е отплата за някакъв дълг?
— Не, приятелю. Тя е знак за дълг, който трябва да бъде изплатен. И това, което трябва да правиш с нея, е да я запазиш непокътната. Ако няма за какво друго, използвай я като красив предмет, който да съзерцаваш.
Над сечището и земята наоколо все още висеше тънка мъгла. Саймън заби стрелата в дънера с върха надолу и се примъкна към огъня. Бинабик извади гълъбите от жаравата с помощта на две пръчки и остави единия върху топлата скала пред коленете на Саймън.
— Махни листата, с които е завит — обясни тролът. — После изчакай малко, за да поизстине.
Последното бе много трудно за изпълнение, но все пак Саймън успя някак си да се сдържи.
— Как ги хващаш? — попита по едно време той с пълна уста и лепнещи от мазнина пръсти.
— Ще ти покажа — отговори тролът.
Бинабик чистеше зъбите си с едно извито ребърце. Саймън се облегна на дънера и се оригна доволно.
— Майко Елисия, беше чудесно — въздъхна той и за първи път от доста време почувства, че светът не е само враждебно място. — Малко храна в стомаха променя всичко.
— Радвам се, че лечението ти е толкова лесно, — усмихна се тролът зад тънката костица. Саймън поглади корема си.
— Точно в този момент нищо не ме тревожи. — Рамото му докосна стрелата и тя затрептя. Той я хвана, за да я успокои, и в съзнанието му изникна внезапен спомен. — Дори вече не се притеснявам за… за онзи мъж вчера.
Бинабик насочи кафявите си очи към Саймън. Въпреки че продължаваше да чопли зъбите си, на челото му, точно над чупката на носа, се появи бръчка.
— Не се притесняваш от това, че е мъртъв, или от това, че ти го уби?
— Не те разбирам — каза Саймън. — Какво искаш да кажеш? Каква е разликата?
— Има огромна разлика, както между една голяма скала и една мъничка, мъничка буболечка — но ще те оставя сам да я откриеш.
— Но… — Саймън пак се обърка. — Но… той беше лош човек.
— Хм… — Бинабик кимна, но жестът не показваше ни най-малко съгласие. — Светът със сигурност е пълен с лоши хора, по този въпрос не може да има съмнения.
— Той щеше да убие… сита!
— Така е.
Саймън се взираше намръщено в струпаните пред него оглозгани птичи кости.
— Не разбирам. Какво искаш да ти кажа?
— Накъде си се запътил. — Тролът хвърли клечката си за зъби в огъня и се изправи. Наистина беше много малък!
— Какво? — Саймън гледаше подозрително. Накрая схвана смисъла на думите му.
— Бих искал да знам накъде си тръгнал, така че евентуално да повървим известно време заедно. — Бинабик говореше бавно и търпеливо, като на любимо, ала оглупяло от старост куче. — Мисля, че слънцето изгря съвсем неотдавна и е глупаво сега да се занимаваме с други въпроси. Ние тролите казваме: „Покани философията на гости за вечеря, но не й разрешавай да остане през нощта“. Сега, ако въпросът ми не е прекалено неудобен, ще ми кажеш ли къде отиваш?
Саймън стана и схванатите му колене изскърцаха като несмазани панти. Поколеба се. Възможно ли беше любопитството на малкия човек наистина да е толкова невинно, колкото изглеждаше? Веднъж вече беше допуснал грешката да се довери на онзи проклет монах. Но имаше ли избор въобще? Не трябваше да казва всичко на трола, но определено предпочиташе да има за спътник някой, който добре познава гората. Малкият мъж, изглежда, знаеше какво да прави… и внезапно Саймън закопня за някой, на когото да може да разчита.