Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Марлоу млъкна, скръсти ръце на гърдите си и заговори с променен той:
— Тя каза, че ние лъжем. Бедната! Е, ще предоставим това на Случайността: неин съюзник е Времето, което не бива да се пришпорва, а негов враг — Смъртта, която никога не чака. Аз отстъпих, признавам, малодушно. Опитах се да премеря сили със страха — и, разбира се, сам бях пренебрегнат. Успях само да усиля мъката й, като намекнах за някакъв тайнствен заговор, необяснима и непонятна конспирация, която има за цел да я държи вечно в мрак. И това стана леко, естествено, неизбежно и се дължеше на неговото, както и на нейното поведение. Сякаш ми показаха деяние на неумолимата съдба, на която ние служим за жертви — и за оръдие. Страшно беше да се помисли, че девойката стои там неподвижна; стъпките на Джим прозвучаха съдбоносно, когато той с тежките си, високи обувки мина покрай нас, без да ме забележи.
— Как? Няма светлина? — учуден каза той със силен глас. — Какво правите вие двамата тук в тъмното?
След миг Джим, изглежда, я позна.
— Здравей, момиче — извика весело той.
— Здравей, момче! — отговори тя незабавно с възхитително самообладание.
Обикновено те така се поздравяваха един-друг и гордото предизвикателство, което звучеше във високия й, но приятен глас, беше много забавно, мило и детинско. Това възхищаваше Джим. За последен път ги слушах как си разменят това познато приветствие и сърцето ми се сви. Висок, нежен глас, приятен и предизвикателен; но той замря, изглежда, твърде бързо и шеговитото приветствие прозвуча като стон. Това беше ужасно.
— Къде се дяна Марлоу! — попита Джим и след малко чух: — Слязъл към реката, така ли? Чудно как не го срещнах… Хайде, Марлоу, тук ли сте?
Не отговорих. Не исках да отивам в къщата… Поне не сега. Просто не можех. Когато той ме викаше, аз се промъквах през една градинска вратичка, която водеше към наскоро разчистена площ. Не, още не можех да се изправя пред тях. Навел глава, бързо крачех по една утъпкана пътека. На това място имаше малка стръмнина; няколко големи дървета бяха отсечени, един храсталак разчистен, тревата изгорена. Джим бе решил да прави там плантация за кафе. Голямото възвишение, което издигаше двойния си връх — чер като въглен при светложълтото сияние на изгряващата луна, — сякаш хвърляше сянката си върху земята, подготвена за този експеримент. Джим бе замислил толкова експерименти; възхищавах се от неговата енергия, от неговата предприемчивост и ловкост. Но сега нищо не ми се струваше по-малко реално от плановете му, от неговата енергия и ентусиазъм.
Като вдигнах очи, видях как част от луната блесна през храстите на дъното на клисурата. Сякаш някакъв гладък диск, паднал от небето, се бе търколил в дъното на тази пропаст и сега отскачаше от земята, изтръгвайки се от преплетените клони; гол, разкривен клон на някакво дърво, което растеше на склона, прорязваше като черна пукнатина лунния лик. Луната, сякаш от дълбините на някаква пещера, изпращаше надалеч хоризонталните си лъчи и в тази печална, провираща се светлина пъновете на отсечените дървета изглеждаха много тъмни; тежки сенки падаха в краката ми от всички страни, собствената ми сянка се движеше по пътеката — прерязана от сянката на самотния гроб, вечно покрит с гирлянди цветя. На затъмнената лунна светлина венчетата на цветята приемаха форми, непознати за нашата памет, и неопределима за окото ни окраска, сякаш това бяха особени цветя, откъснати не от ръцете на човек, и сякаш те не растяха на този свят, а бяха предназначени само за мъртвите. Силният им аромат се носеше в топлия въздух и го правеше гъст и тежък като дим; на тамян. Късовете бял корал блестяха около тъмната могилка подобно на броеница от побелели черепи и беше толкова тихо наоколо, че когато се спрях, сякаш стихнаха всички звуци и целият свят замря.
Цареше величествена тишина, като че цялата земя се бе превърнала в гроб; известно време стоях неподвижен, мислейки предимно за живите, които са погребани в затънтени кътчета, далеч от човечеството и все пак обречени да делят неговите трагични или комични нещастия. А може би и да вземат участие в благородната му борба? Кой знае! Човешкото сърце може да побере целия свят. Не му липсва храброст да носи товар — но отде ще се намери мъжество да отхвърли този товар?