Вратата на Абадон

Беше присъствал на рухването на гигантската империя. Беше видял с очите си как се пръскат и изригват слънца. Пред очите му един човек бе разкъсан и погълнат от чуждоземни машини на космическа станция, която не бе построена от човешки ръце. А можеше да мисли само за Наоми, Алекс и Еймъс. За това как се справят на техния кораб. Как ще се приберат у дома. А у дома означаваше всяко друго място, освен тук. Не за първи път съжали, че сега не прекарват съмнителен товар за Титания. Висеше в средата на килия с размери на ковчег и се опитваше да не изгуби разсъдък заради отровната комбинация от бездействие и потискащ страх.

Дори и хората му да бяха добре, Холдън бе в ръцете на марсианците. Не той бе виновен за гибелта на „Сенг Ун“ и вероятно вече всички го знаеха. Не той бе авторът на онова фалшиво послание. Всички обвинения към него бяха отпаднали, освен факта, че Марс си искаше кораба. Опита се да се концентрира върху тази мисъл, защото колкото и да бе неприятна, далеч по-страшно щеше да е, ако вече е изгубил кораба и екипажа.

— Имаш отвратителен вкус за приятели — рече Милър.

— Къде, по дяволите, се изгуби? — тросна се Холдън.

Мъртвецът сви рамене. В тясното пространство на килията Холдън подушваше дъха му. Над главата на Милър танцуваше малка синя светулка. Тя описа полукръг като ореол и изчезна.

— Времената са трудни — отвърна детективът сякаш в думите му имаше друго съдържание. — Както и да е, разговаряхме за нещо.

— За станцията. Че е заключена.

— Именно — кимна Милър. Той свали нелепата си шапка и се почеса по темето. — Така. Въпросът е, че докато наоколо е пълно с хиперенергийни ковчези, станцията няма да се чувства спокойна. Колко големи кораби имате тук? Двайсет?

— Нещо такова, предполагам.

— И всичките с термоядрени реактори. Сложни вътрешни енергийни мрежи. Нищо особено, ако ги питаш, но станцията вече се изплаши на няколко пъти. Станала е по-нервна. Ще трябва да ѝ пратите едно малко послание. Да ѝ покажете, че не сте заплаха. Направете го и мисля, че ще успея да ви върна скоростта. Или това, или тя ще ви разтроши на атоми.

— Какво ще направи?

Усмивката на Милър бе извинителна.

— Съжалявам — заяви. — Шегичка. Просто изключете реакторите и енергосистемите. Така ще минете под прага и оттам поемам аз. Ако, разбира се, искате това.

— Какво ще рече, ако искаме това?

Холдън се намести. Таванът остърга раменете му. Не можеше да се протегне тук. Нямаше място за двама.

За един кратък миг му се стори, че по гърба му пълзят някакви насекоми. Нямаше как да е истина и умът му заработи на по-високи обороти, за да се пребори с усещането. Милър се покашля.

— Не го правете — рече. — И без това е достатъчно трудно. С моето „ако“ исках да кажа, че което си е заключено — заключено е. Няма как да зная пружината на коя част от клопката ще хлопне. Но ако премахна потискащия ефект и вие се понесете на пълна тяга към дома или започнете да се обстрелвате, или каквото там направите, аз ще отворя порталите. Всичките.