Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Авасарала се засмя. Боби потисна изблика си на гняв. Това беше просто страх, който си търсеше отдушник.
— Играта не се играе така — каза Авасарала. — Никой не застрелва никого. Само го избутва в девета глуха. Което е още по-зле.
— Не, не е. Виждала съм да застрелват хора. Виждала съм да застрелват мои приятели. Когато казвате „играта не се играе така“, имате предвид хора като вас. А не като мен.
Изражението на Авасарала стана хладно.
— Да, точно това имам предвид — потвърди старицата. — Нивото, на което играем ние, има различни правила. Това е като игра на го. Въпросът е да упражняваш влияние. Да контролираш дъската, без да я завладяваш.
— Покерът също е игра — възрази Боби. — Но понякога залозите се вдигат толкова, та някой от играчите решава, че е по-лесно да убие другия и да си тръгне с парите. Случва се непрекъснато.
Авасарала кимна, но не отговори веднага. Явно обмисляше казаното от Боби. Марсианката усети как гневът ѝ бе заменен от прилив на симпатия към тази кисела и надменна старица.
— Добре — каза Авасарала, остави чашата и отпусна ръце в скута си. — Разбирам какво имаш предвид, сержант. Мисля, че не е много вероятно, но се радвам, че си тук, за да ми го кажеш.
„Само че ти не го вземаш на сериозно“, искаше да ѝ изкрещи Боби. Но вместо това помоли прислужника, който чакаше наблизо, да ѝ донесе сандвич с гъби и лук. Докато го ядеше, Авасарала продължи да пие чай и да си гризва от една бисквитка, бъбрейки за войната и за внучките си. Боби се стараеше да издава звуци на загриженост, когато се отнасяше за войната, и възклицания в духа на „ау, колко сладко“, когато темата бяха децата. Но единственото, за което можеше да мисли, бе какъв тактически кошмар ще представлява охраната на Авасарала на борда на кораб, контролиран от врага.
Бойният ѝ скафандър се намираше в голям сандък с надпис „Официално облекло“ и в момента го прехвърляха на яхтата на Мао заедно с другия им багаж. На Боби ѝ се искаше да се промъкне до него и да си го облече. Не забеляза кога Авасарала е спряла да говори.
— Боби — рече Авасарала, мръщейки се лекичко. — Да не би приказките за любимите ми внучки да те отегчават?
— Да — призна Боби. — И още как.
Боби си мислеше, че станция Мао е най-безумната демонстрация на крещящо богатство, която е виждала някога, докато не се качи на яхтата.
Станцията може да беше екстравагантна, но поне изпълняваше някаква функция. Беше личният орбитален гараж на Жул Мао, където той можеше да държи и ремонтира флотата си от частни космически съдове. Под лъскавата външност имаше една работеща станция с механици и обслужващ персонал, които вършеха някаква реална работа.
Яхтата „Гуаншийн“ беше с размери на стандартен пътнически лайнер, който би могъл да превозва по двеста души, само че на нея имаше само десетина каюти. Товарният ѝ отсек беше толкова голям, колкото да побере провизиите, нужни за продължително пътуване. Не беше особено бърза. С две думи, не отговаряше на никакви разумни критерии за полезност.
Но целта ѝ не беше да е полезна.
Целта на „Гуаншийн“ беше да е комфортна. Безумно комфортна.
Приличаше на хотелско фоайе. Под краката им имаше мек плюшен килим, а светлината играеше по истински кристални полилеи. Навсякъде, където трябваше да има остър ръб, той бе загладен. Смекчен. Стените бяха облицовани със суров бамбук и естествени влакна. Първото, което мина през ума на Боби, бе, че сигурно се чистят ужасно трудно, а второто — че изборът им е напълно съзнателен.
Всеки апартамент заемаше почти цяла палуба от кораба. Стаите бяха със самостоятелни бани, имаше медиен център, стая за игри и дневен салон със зареден бар. Един гигантски екран в салона показваше гледката навън, която не би могла да е с по-висока резолюция, дори ако това бе истински стъклен прозорец. До бара имаше кухненски асансьор, а до него интерком, по който можеше да си поръчаш храна, приготвена от първокласни готвачи, по всяко време на денонощието.
Килимът бе толкова дебел, че Боби се чувстваше почти сигурна, че магнитните ботуши няма да действат. Нямаше значение. Кораб като този никога не се разваляше, никога не му се налагаше да спира двигателите в полет. Хората, които се возеха на „Гуаншийн“, вероятно никога през живота си не бяха обличали скафандър.
Всички кранчета в банята ѝ бяха позлатени.
Боби и Авасарала седяха в салона заедно с началника на охранителния екип от ООН, приятен на вид сивокос мъж от кюрдски произход на име Котияр. Когато го срещна за първи път, Боби се притесни. Той изглеждаше като дружелюбен гимназиален учител, а не като войник. Но после го видя как проверява стаята на Авасарала с опитна ефективност, излага стратегията за охрана и ръководи екипа си, и опасенията ѝ изчезнаха.