Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Винаги съм бил шампион в хвърлената дъска — каза той. — Спечелих повече ножове от всички други новобранци на моята възраст. Единствен Френтис можеше да ми се опре.
„Френтис.“ Лирна беше чувала това име, брат ѝ често го беше споменавал.
— Познаваш брат Френтис?
— Бяхме в една група в Дома на ордена, ваше височество.
— Кралят високо цени храбростта му. Казва, че Унтеш е щял да падне още в първия ден, ако не бил брат Френтис.
Иверн се усмихна с тъга.
— Изобщо не се учудвам. След Изпитанието на меча него го изпратиха при Вълчите бегачи, а мен ме изпратиха тук. Срам ме е да призная, че ревнувах. Мислех, че е извадил голям късмет.
Дните минаваха и Лирна ставаше все по-добра с ножа, все по-често уцелваше мишената и разбра какво иска да каже Давока с постоянното си наставление: „Хайде, метни още веднъж… Мяташ и мяташ, докато не уцелиш. Тогава вече ще знаеш как се прави.“
В последната сутрин, когато до прохода оставаше само един ден езда и когато дъската на Иверн падна на земята заедно с нейния нож, забит в центъра ѝ, Лирна най-сетне можеше да каже, че знае как се прави.
Завръщането им бе посрещнато с радостни възгласи и немалка изненада от тяхна страна. Гарнизонът, охраняващ прохода, бе получил ново попълнение в лицето на цял полк от Кралската конна гвардия, изпратен тук от краля да навлезе в земята на лонаките и да търси сестра му. За щастие бяха пристигнали едва предния ден и подготовката за тази глупава експедиция не беше приключила.
— Но вие сте били нападната, ваше височество — възрази лорд-маршалът на полка, когато Лирна му каза, че на следващия ден всички поемат на юг. — Онези диваци със сигурност заслужават наказание. За мен ще е чест да…
Тя размаха свитъка пред лицето му.
— Вече сме в мир с лонаките, милорд. Освен това единственото наказание, което ще намерите северно от прохода, е вашето собствено.
Погледът ѝ се спря на Солис — той разговаряше с един от братята си и явно бе получил важна новина, ако се съдеше по промяната в стойката му. Улови погледа ѝ и се приближи.
— Вести от Кралството, ваше височество. Изглежда, е имало опит за покушение срещу граничен лорд Ал Бера. Още е жив, но раните му са тежки. Свидетелите твърдят, че на живота му са посегнали кумбраелски фанатици.
Лирна изпъшка. „Слагаш край на една война и друга чука на вратата ти.“
— Какви са заповедите на краля?
— Военачалникът събира Кралската гвардия със задача да изкорени фанатиците. На васален лорд Мустор е наредено да съдейства, но дали хората му ще се включат е друг въпрос.
— Ясно. В такъв случай няма време за губене. Лорд-маршале, тръгваме след един час.
Лорд-маршалът се поклони и тръгна към хората си, като крещеше заповеди. Лирна се обърна отново към Солис.
— Явно ще трябва да се сбогуваме набързо, брат Солис. Знам, че няма да приемете никой дар или услуга, които ви предложа, така че ви предлагам единствено признателността си, задето опазихте живота ми и помогнахте всячески за успеха на мисията.
— Беше… интересно пътуване. — Поколеба се. — Има и други новини, ваше височество. Лорд Ал Сорна се е върнал в Кралството.
„Вейлин…“
— Завърнал се е? — Чу пискливите нотки в гласа си и се изкашля да ги прикрие. — Как така?
— Императорът го е освободил, явно като благодарност за някакво геройство. Подробностите не са много ясни. Пристигнал е във Варинсхолд преди няколко седмици. Изглежда, е напуснал нашия орден. Крал Малциус го е пратил в Северните предели като владетел на кулата.
„Северните предели…“ Като никога глупавият ѝ брат беше постъпил правилно, макар че лично тя би предпочела да беше изчакал малко, преди внезапно да помъдрее.
— Моля ви, благодарете на брат Иверн от мое име — каза тя на Солис. — Предайте му също, че съжалявам дето нямам повече целувки, които да му предложа.
— Една беше повече от достатъчна, ваше височество.
— А вие къде ще отидете? — попита тя. — Вече няма с кого да се биете тук.
— Отивам там, където ме прати орденът, ваше височество. Винаги има с кого да се бием. — Поклони се по-ниско от обичайното, изправи се и тръгна към ниската кула в южния край на прохода.
Един сержант се приближи, повел чудесна сива кобила.
— Лорд-маршалът ви предлага това в дар, ваше височество — каза сержантът и ѝ подаде юздите. — От собствените си конюшни.
Лирна се обърна и почеса по носа планинското си конче. През последните седмици бе свикнала да го нарича Стъпко, което в еднаква степен разсмиваше и объркваше Давока — лонаките не даваха имена на животни, които често се налагаше да заколят през зимните месеци заради месото им.