Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Какво е задигнал? — попита Дженаро.
— Ву каза, че липсвали петнайсет ембриона. Имате ли представа колко струват?
Дженаро поклати глава.
— Някъде между два и десет милиона — поясни Мълдун и също поклати глава. — Луди пари.
Когато се приближиха, Дженаро видя тялото, проснато до колата. Беше зелено и с неясни очертания. Но щом спирачките на джипа изскърцаха, зелените неща се разбягаха.
— Компита — рече Мълдун. — Намерили са го компитата.
Десетина прокомпсогнатуса, дребни хищници с размерите на патица, стояха край пътя, цвърчаха възбудено и наблюдаваха двамата мъже, които слязоха от джипа.
Денис Недри лежеше по гръб. Бузестото му момчешко лице беше червено и подпухнало. Около отворената му уста с надебелял език бръмчаха мухи. Трупът му беше обезобразен — червата му висяха от разпорения корем, а единият му крак беше прегризан. Дженаро бързо се обърна да разгледа малките компита, които клечаха на задните си крака на няколко метра от тях и ги наблюдаваха с любопитство. Горните крайници на дребните динозаври завършваха с пет пръста, досущ като човешки ръце. С тях те бършеха лицата и челюстите си, с което по някакъв странен начин още повече му заприличаха на хора…
— Дявол да го вземе — възкликна Мълдун. — Не са били компитата.
— А какво?
Мълдун замислено клатеше глава.
— Виждате ли тези петна? По ризата и по лицето му. Усещате ли сладникавата миризма като от засъхнало повръщано?
Дженаро подуши въздуха и наистина я усети.
— Така мирише слюнката на дилофозаврите — каза Мълдун. — Някой от тях е плюл по лицето му. Забелязвате ли колко са зачервени роговиците? Когато слюнката попадне в очите, болката е ужасна, но човек не ослепява. До два часа очите трябва да се промият с антивенин. Държим запаси от него из целия парк. За всеки случай. Но това нямаше да помогне на този негодник. Те са го ослепили и после са разпорили стомаха му. Никому не пожелавам такава смърт. Може би все пак на този свят има справедливост.
Прокомпсогнатусите писукаха и подскачаха. Мълдун отвори задната врата и измъкна някакво устройство от сиви сглобяеми тръби и една кутия от неръждаема стомана.
— Всичко е на мястото си — каза той и подаде два тъмни цилиндъра на Дженаро.
— Какво е това? — попита Дженаро.
— На каквото прилича — отвърна Мълдун. — Ракети. — И понеже Дженаро отстъпи заднишком, той го предупреди: — Внимателно… да не стъпите където не трябва.
Дженаро внимателно прескочи тялото на Недри. Мълдун отнесе тръбите в другия джип и ги остави на задната седалка. После се настани зад кормилото.
— Да тръгваме.
— А какво ще правим с него?
— Как какво? И без това си имаме достатъчно работа.
Той запали двигателя. Дженаро се обърна и видя как компитата продължават угощението си. Едно от тях скочи на главата на Недри, клекна върху разтворените му устни и отхапа парченце от носа му.
Реката ставаше все по-тясна. Бреговете се приближаваха един към друг, а буйната растителност образуваше тунел и затъмняваше слънцето. Тим чуваше гласовете на птици и цвъртенето на дребни динозаври, които подскачаха между клоните. Но иначе беше тихо, а въздухът под балдахина от дървета беше неподвижен и горещ.
Грант погледна часовника си. Беше осем часът.
Реката ги носеше спокойно надолу, осветявана от проникващата между дърветата слънчева светлина. На Грант му се стори, че се движат по-бързо. Вече беше буден, лежеше по гръб на сала и се взираше в клоните над главата си. Лекс беше седнала в предната част на сала и посягаше нагоре.
— Ей, какво правиш? — попита Грант.
— Дали можем да ядем от тези плодове?
Момиченцето посочи дърветата. Някои от клоните висяха ниско и то ги достигаше. Тим погледна нагоре и видя, че клоните са отрупани с дребни яркочервени плодове.
— Не — отсече Грант.
— Но защо? Онези малки динозаври ги ядат. — Лекс посочи динозаврите, които подскачаха между клоните.
— Не, Лекс.
Момиченцето се нацупи, недоволно от забраната му.
— Ех, защо татко не е тук! — затюхка се то. — Татко щеше да знае как да постъпи.
— Какви ги приказваш? — ядоса се Тим. — Изобщо нямаше да знае какво да прави.
— Той всичко знае — въздъхна Лекс и се загледа в дърветата, край които се носеше салът, и в големите им корени, виещи се по брега. — Говориш така само защото татко обича повече мен…