Дженаро седеше в джипа и се взираше в далечните палми с очертания, замъглени от маранята. Бръмчаха мухи. Мястото, на което бяха спрели, приличаше на бойно поле. Тревата беше утъпкана в радиус от сто метра. Една висока палма беше изтръгната от корените си. По тревата и по оголените скали вдясно от джипа имаше големи петна от кръв.
— Вече няма никакво съмнение. Рекси е гостувал на хадрозаврите — обади се седналият до него Мълдун и отпи глътка уиски от бутилката. — Гадни мухи!
Продължиха да седят и да се взират. Дженаро забарабани с пръсти по таблото.
— Какво чакаме? — попита адвокатът.
Мълдун не отговори веднага.
— Рексът е някъде там — каза той накрая и примижа на утринното слънце. — А оръжията, с които разполагаме, пет пари не струват.
— О, той е по-бърз от джипа, господин Дженаро — възрази Мълдун и поклати глава. — Щом излезем от пътя и тръгнем из парка, ще развием най-много петдесет-шейсет километра в час. Веднага ще ни настигне. И то без да си дава много зор. — Мълдун въздъхна. — Но засега нищо не помръдва. Готов ли сте да поемете риска?
— Разбира се — отвърна Дженаро.
Мълдун запали двигателя и стреснати от внезапния шум, точно пред тях от тревата изскочиха две отниелии. Мълдун включи на скорост и направи широк кръг с джипа около мястото с утъпкана трева. После заописва все по-малки концентрични кръгове, докато най-сетне се озоваха там, откъдето се бяха показали малките отниелии. Изключи мотора, слезе от джипа и тръгна по поляната. Когато спря, около него се вдигна гъст облак мухи.
— Какво има там? — попита Дженаро.
— Донесете радиостанцията — каза Мълдун.
Дженаро слезе от джипа и забърза към него. Още отдалеч долови сладникаво-киселата миризма на разлагащо се месо. Когато се приближи, видя полегнал настрана труп на животно, покрит със съсирена кръв.
— Малък хадрозавър — поясни Мълдун, загледан в трупа. — Изостанал е от препускащото стадо и големият рекс го е настигнал.
— Откъде разбрахте? — попита Дженаро. По трупа личаха множество ухапвания.
— Личи от изпражненията — рече Мълдун. — Виждате ли онези бели неща ей там, в тревата? Това са изпражнения на хадрозавър. Стават бели като тебешир от пикочната киселина. А сега погледнете там. — Той посочи голяма купчина, висока около половин метър. — Това пък са изпражнения на тиранозавър.
— Откъде знаете, че тиранозавърът не е дошъл по-късно?
— От ухапванията — обясни Мълдун. — Вижте тези, малките. — Той махна към корема на животното. — Те са от отниелиите. От раните не е текла кръв, защото ухапванията са станали след смъртта и са от животни, които се хранят с мърша. Това е работа на отниелиите. Но хадрозавърът е бил повален от ухапване по врата… виждате ли голямата рана над лопатките… безспорно е причинена от тиранозавъра.
Дженаро се наведе над трупа, взирайки се в неестествено изпънатите премазани крайници. Имаше чувството, че всичко това е някакъв сън. После чу гласа на Мълдун, който говореше по радиото.
— Контрол, обади се!
— Да — отвърна Джон Арнолд.
— Намерихме още един мъртъв хадрозавър. От малките. — Мълдун се наведе сред облака мухи и погледна кожата от долната страна на дясното стъпало. Там беше татуиран някакъв номер. — Екземплярът е номер HD/09.
— Имам новина за теб — каза Арнолд.
— Така ли? Каква?
— Намерих Недри.
Джипът профуча през палмите край главния път и по една от тесните алеи за ремонт, която водеше към реката. В тази част на парка беше горещо и зловонната джунгла бе надвиснала над пътя. Мълдун се занимаваше с компютърния екран в джипа, на който сега се виждаше карта, разграфена на сектори.
— Намерили са го в един от по-отдалечените райони — каза той. — Сектор 1104 е точно пред нас.
Малко по-нататък Дженаро забеляза стена от бетон и джипа на Недри, паркиран до нея.
— Сигурно тоя дребен негодник се е объркал — предположи Мълдун.
