Републиката на крадците [bg]

— Наистина ли има толкова много бандити? — попита Сабета, седнала отгоре на каруцата и опряла крака о тялото на хъркащия Галдо, стоял на стража до зазоряване. — С извинение, изобщо не изглежда някой да дебне наоколо. — В гласа ѝ личеше отегчение.

— Е, има и добри, и лоши времена — каза водачът на кервана. — В лято като сегашното можем да видим такъв човек веднъж в месеца. Увесихме нашия приятел тук горе-долу преди месец. Оттогава насам цари затишие. Обаче ако реколтата е лоша, боговете да са ни на помощ — горите са пълни с тях като коса — с въшки. А след война с беладжиите идва ред на наемниците и дезертьорите. Удвоявам стражата. И ми плащат двойно, м-да!

Локи не беше сигурен, че нищо не ги дебнеше. Провинцията създаваше усещане за призрачност, както си спомняше, че беше през месеците, прекарани едно време в изучаване на основите на фермерския живот. Само колко нощи лежа буден, слушаше непознатите шумове от шушнещи листа, копнееше да чуе познатото тракане от колела на каруци, от стъпки по камък и лодки по вода.

Старият имперски път, направен добре, вече беше разбит на отдалечените места между седалищата на основните сили. Празни фортове на гарнизони, в които цари тишина като в мавзолей, изчезваха зад мъгливи горички с кипариси и вещерски дървета, а градчетата, изникнали около тях, се бяха смалили и представляваха обрасли с мъх развалини и силуети в калта.

Локи вървеше редом с каруцата, от другата страна на Виреска, като се мъчеше да оглежда околността, без да спира очи на Сабета. Тя беше махнала подхождащата на матрона качулка и косите ѝ се развяваха на топлия бриз.

Сабета не спази уговорката им за „среща“ на втората вечер. Всъщност тя почти спря да разговаря с Локи, погълната от пиесите, които беше взела, и отклоняваше всички опити за общуване така умело, както парираше неговите удари с палка.

Керванът, който се състоеше всичко на всичко от шест каруци, се тътреше в надигащата се утринна горещина. По пладне минаха през гъсталак, приличащ на тъмен тунел. Временно празна примка висеше от висок и тъмен клон като самотно махало.

— Ще си призная, че отначало ми се видя нещо ново — каза Кало, — но вече започвам да си мисля, че за това място можеше да се намерят по-ведри пътни маркери.

— Бандитите смъкват истинските пътни табели — каза Виреска, — но се боят да пипат примките. Казват, че ако човекът не е обесен над течаща вода, безпокойната му душа остава във въжето. Много лоша поличба е човек да го докосне, ако не е за да обеси нова жертва.

— Хм… Ако аз бях закъсал тук и пътувах ту с един, ту с друг керван насред шибаната пустош, щях да реша, че няма по-лош късмет от това — каза Кало.