Драконите на изчезналата луна [bg]

На какво се бе надявал? Че соламниецът ще го обори?

— Ха! — изсумтя минотавърът. — И той, като всички ни, е уловен в същата мрежа. Няма път навън. Нито сега, нито когато и да е. Даже и в смъртта.

Потърка ръката си. Напоследък отново бе започнала да го боли, и то особено силно. Откриваше, че му се иска пак да я изгуби, дотолкова непоносима бе станала болката в нея. Някога се гордееше с тази ръка, същата, която Мина му бе възвърнала — първото сътворено от нея чудо в името на Единия бог. Ето, обаче, че сега усещаше как несъзнателно посяга към меча си със странното желание да я отсече от себе си. Не би го сторил, разбира се. Мина щеше да му бъде ядосана, по-лошо — щеше да се натъжи. С гнева й някак би се справил, и преди го бе изпитвал на гърба си. Но не можеше да я нарани. Голяма част от стаения гняв, който изпитваше към Такхизис, се дължеше не на отношението й към него, а на начина, по който тя се отнасяше към Мина. Мина, която бе пожертвала всичко, включително и живота си, заради своята богиня.

Водачката бе възнаградена. Бяха й осигурили победа над враговете й, бяха й дали способността да твори чудеса. Ала Галдар добре познаваше Такхизис. Расата на минотаврите никога не бе почитала особено чинно тази богиня — съпруга на техния собствен бог, Саргас, или Саргонас, както го наричаха останалите народи. Саргас беше останал с тях в битката с Хаос до самия горчив край, когато — така се разказваше в легендата — бе пожертвал себе си заради минотаврите. Такхизис и насън не би си помислила да се жертва за каквото и да било. Тя очакваше другите да правят жертви заради нея, дори го изискваше от тях в замяна на съмнителната й благословия.

Може би точно това бе намислила и за Мина. Галдар все повече започваше да се тревожи, като слушаше постоянните приказки на водачката за това „велико чудо“, което Такхизис се канеше да извърши в Нощта на Новото око. Богинята никога не даваше, без да вземе. Само пулсиращата болка от недоволството й му беше достатъчна, за да го разбере. Мина бе така доверчива, така невинна. Никога не би проумяла измамната природа на Такхизис, предателската и отмъстителната й природа.

Може би това беше и причината, поради която Мина бе избраницата. Това и фактът, че е била любимка на Златна Луна. Такхизис не би пропуснала шанса да навреди някому, особено на Златна Луна, която в миналото й бе създала достатъчно главоболия.

„Бих могъл да кажа всичко това на Мина — помисли си Галдар, докато влизаше в храма. — Бих могъл, но едва ли ще се вслуша в думите ми. Напоследък чува само един глас.“

Храмът на Сърцето, вече известен като Храма на Единия бог. Как ли само ликуваше Такхизис при мисълта за новото му название! След цяла вечност, прекарана като една сред многото, най-после бе постигнала мечтата си и беше единствена и всемогъща.