Драконите на изчезналата луна [bg]

Горещината ставаше все по-нетърпима. Димът се извиваше около олтара и кехлибарения саркофаг на Златна Луна. В същия момент соламнийката се закашля и разбуди. Жената се вторачи с ужасено изумление в ставащото и почти веднага скочи на крака.

— Мина! — изкрещя тя. — Трябва да излезем оттук!

Пламъците с изумителна бързина се прехвърляха от знамената към дървените греди, които подпираха тавана. Галдар никога през живота си не бе виждал пожар, който се разпространява толкова бързо, сякаш дървото и стените бяха напоени с масло.

— Ако твоето чудо ще бъде да изгориш до основи този храм, подкрепям соламнийката — изкрещя минотавърът, за да надвика рева на огъня. — Трябва да излезем още сега, преди покривът да се е срутил!

— Не ни грози опасност — отвърна спокойно Мина. — Ръката на Единия бог ни закриля. Наблюдавай чудото на нейното могъщество.

Гигантските дървени греди се разгаряха все повече. Можеха да рухнат всеки момент и някои със сигурност щяха да се стоварят върху тях. Галдар вече се канеше да грабне Мина и да я повлече след себе си, без да го е грижа за мнението й, когато за негово безмерно объркване, пламъците погълнаха гредите напълно. Нищо не бе останало от тях. Не се стовариха горящи въглени, не полетяха ядосани искри. Светият огън бе погълнал дървото, поглъщаше тавана и всичко, от което бе построен покривът над главите им. Пламъците изяждаха изпречилото им се и просто изчезваха.

Сега от покрива на храма не бе останало нищо, нито дори пепел. Галдар се взираше право в нощното, обсипано със звезди небе.

Труповете на двамата магьосници продължаваха да седят на пейката, без да виждат и без да ги е грижа. Със същия успех биха могли да загинат в пожара и пак не биха издали нито звук, нито дума в знак на протест, не биха сторили нищо, за да се защитят. Но ето че Мина издаде остра заповед и телата им се изправиха, след което чародеите се приближиха до олтара. Ходеха, без да виждат и спряха едва, когато водачката им нареди да го сторят — близо до кехлибарения ковчег на Златна Луна. Чак тогава отново застанаха неподвижни, вгледани в нищото.

— Виж — каза меко Мина. — Чудото се случва.

Галдар бе виждал много странни и ужасни гледки в живота си, особено в тази част от него, която включваше и Мина. Но подобно нещо не бе виждал и просто зяпна като поразен от гръм.

Нощното небе бе изпълнено със стотици хиляди души. Призрачната мъгла на ръцете, лицата им, прозирните им крайници, затуляше напълно звездите. Минотавърът се взираше поразено, смаян от факта, че в невеществените си ръце духовете носеха драконови черепи.

Душите благоговейно спуснаха първия череп през почернелия отвор на мястото на покрива и го поставиха на пода, точно пред олтара.

Черепът беше огромен и бе принадлежал на златен дракон — веднага се разбираше благодарение на няколкото златни люспи, които все още стояха тук-там, полепнали по костта и блестяха тъжно под потрепващата светлина на свещите. И макар залата с олтара да бе доста обширна, черепът го изпълваше.