Драконите на изчезналата луна [bg]

Той влезе в залата с олтара и известно време остана закован на място, мигайки, за да нагоди зрението си към ярката светлина на горящите свещи, пред които бе коленичила Мина — съвсем сама и потънала в молитва. Можеше да чуе как момичето мърмори едва разбираемо, как спира, как започва да мърмори отново, сякаш получаваше нечии указания.

Другият соламнийски рицар, понастоящем новоприобщена свещенослужителка, лежеше изтегната на една от пейките. Твърдото легло очевидно не й пречеше да спи непробудно. Мина я бе завила с наметалото си. Галдар така и не успяваше да си спомни името на жената.

От своя страна Златна Луна също спеше в своя кехлибарен ковчег. Двамата чародеи седяха в дъното на залата — там, където ги бяха оставили за последно. Силуетите им се виждаха неясно, само като сенки в светлината на свещите. Погледът му не се задържа дълго върху им, но почти веднага се върна обратно на Мина. Видът на жалките магьосници го караше да настръхва и да усеща как по гърба му пролазват ледени тръпки.

Може би един ден собственият му труп щеше да седи там. Съвсем тихо, вгледан в нищото и без да прави нищо, в очакване на заповедите на Такхизис.

Галдар тръгна към олтара. Опитваше се да стъпва възможно най-тихо, най-вече от уважение към Мина, ала минотаврите не са особено умели в безшумното придвижване. Коляното му се блъсна в някаква пейка, мечът подрънкваше до бедрото му, а стъпките му отекваха оглушително… или поне така му се струваше.

Соламнийката се размърда неспокойно, ала бе заспала твърде дълбоко, за да се разбуди напълно.

Мина не го чуваше.

Когато стигна до нея, той проговори едва чуто:

— Мина.

Тя не вдигна глава.

Галдар почака секунда-две, след което повтори:

— Мина.

Постави внимателно ръка на рамото й.

Чак сега тя се обърна и го погледна. Лицето й бе бледо и изтерзано от преумора. Кехлибарените й очи бяха оградени с тъмни кръгове, а ярката им светлина бе помръкнала.

— Трябва да си легнеш — каза й той.

— Още не — отговори момичето.

— Днес се сражава добре — настоя Галдар. — Едва успявах да те следвам. Накъдето и да погледнех, виждах теб. Увлечена в битка или молитва. Нуждаеш се от почивка. Утре и в близките дни ни чака много работа, трябва да укрепим града. Соламнийците ще ни атакуват. Шпионите им в този момент вече са се устремили към тях, за да ги предупредят. Пуснах го — изръмжа недоволно Галдар, — точно според заповедта ти. Мисля, че беше грешка. Съюзил се е с краля на елфите. А соламнийците ще направят същото с народа му и двете раси ще се спуснат върху ни като порой.

— Най-вероятно — отговори Мина.