Светлина в пукнатините [bg]

Мосю Пино се облегна назад на стола си и изпъчи гърди и корем. Беше силен, здрав и видимо преживял какво ли не. Макар че според календара беше на повече от седемдесет години, на вид изглеждаше без възраст, почти безсмъртен. Гамаш не можеше да си представи някой или нещо да повали този човек.

Детективът бе срещал много квебекчани като него. Здрави мъже и жени, отгледани и научени да се грижат за ферми, гори и животни, както и за себе си. Яки, стабилни и способни да се справят сами. Порода, на която по-изнежените съвременни граждани гледаха с пренебрежение.

За щастие, хората като Андре Пино не се трогваха особено от това. А ако пък им пукаше, просто се подхлъзваха на леда и повличаха гражданчето със себе си.

— Помните ли петзначките? — попита Гамаш, свали кърпата от лицето си и я остави на кухненската маса.

— Невъзможно е да ги забравя, но не ги виждах много често. Живееха в онова подобие на увеселителен парк, което правителството беше построило за тях в Монреал, но си идваха за Коледа и за около седмица и нещо през лятото.

— Сигурно е било вълнуващо да си имате собствени местни знаменитости.

— Сигурно. Но никой не ги смяташе за местни. В града се продаваха сувенири с лицата на петзначките Уеле и хората кръщаваха мотели и кафенета на тях. Закусвалня "Петзначка" — такива работи. Но момичетата не бяха местни. Вече не.

— Имаха ли приятели наоколо? Хлапета от квартала, с които излизаха?

— Да излизат? — изсумтя Пино. — Тези момичета не "излизаха". Целият им живот минаваше по график. Човек би си помислил, че са кралиците на Англия.

— Значи никакви приятели?

— Само онези, на които филмовите екипи плащаха, за да си играят с тях.

— Момичетата знаеха ли?

— Че хлапетата са били подкупени? Сигурно.

Гамаш си спомни какво бе казала Мирна за Констанс. Как й е липсвала компания. Не сестрите й, които винаги били с нея, а поне една приятелка, която не е била платена. Дори на Мирна плащала, за да я изслушва. Но в един момент Констанс бе спряла да ходи на психотерапия при Мирна. И Мирна не я бе изоставила.

— Що за хора бяха?

— Според мен нормални. Задружни.

— Надменни? — предположи Гамаш.

Пино се размърда на стола си:

— Не мога да кажа.

— Харесвахте ли ги?

Въпросът като че ли озадачи Пино.

— Били сте горе-долу на тяхната възраст… — опита отново Гамаш.

— Малко по-малък — ухили се мъжът. — Не съм чак толкова стар, колкото може да ви изглеждам.

— Играехте ли с тях?

— Понякога на хокей. Изидор събираше отбор, когато момичетата бяха у дома за Коледа. Всеки искаше да бъде Ришар Ракетата[84] — усмихна се Пино. — Дори момичетата.

Гамаш забеляза лека промяна у събеседника си.

— Харесвахте Изидор, нали?

Андре изръмжа:

— Беше като животно. Човек би си помислил, че е измъкнат от земята — като голям и кален стар пън. Имаше огромни ръчища.