Светлина в пукнатините [bg]

Арман Гамаш знаеше, че се е променил. Човекът, когото бяха вдигнали от бетонния под, не беше същият, който бе паднал прострелян. Но също знаеше, че Жан Ги така и не се изправи. Остана прикован към окървавения под на фабриката. Там още го държаха болката и болкоуспокояващите, жестокостта и пристрастяването към медикаментите, оковите на отчаянието.

Гамаш отново погледна в очите на доскорошния си заместник.

Бяха пусти. Даже гневът изглеждаше като заучена реакция, като ехо. Жан Ги вече не чувстваше дори гняв. Само здрач бе останал в тези очи.

— Ела с мен още сега — настоя Гамаш. — Позволи ми да ти помогна. Не е твърде късно. Моля те.

— Ани ме изрита, защото вие й казахте да го направи.

— Познаваш я, Жан Ги. По-добре, отколкото мога да я опозная аз. Знаеш, че никой не може да я накара да постъпи по определен начин. Решението й почти я уби, но го направи от любов. Отпрати те, защото искаше да потърсиш помощ и да се справиш със зависимостта си.

— Просто едни болкоуспокояващи — сопна се Бовоар. И това беше стар спор. Мрачен танц между двамата мъже. — По лекарско предписание.

— Ами това? — Гамаш се наведе и взе опаковката с успокоителни от бюрото на Бовоар.

— Мое си е. — Бовоар изби шишенцето от ръката на Гамаш и хапчетата се посипаха върху плота. — Отнехте ми всичко и ми остана само това. — Жан Ги със замах грабна празното шишенце и го запокити към главния инспектор. — Това. Всичко, което ми остана. А сега искате да ми отнемете и него.

Бовоар бе измършавял и целият трепереше. Въпреки това се изправи срещу по-едрия мъж.

— Знаете ли, че останалите агенти ми се подиграваха, че съм ваша кучка, защото все се влачех подире ви?

— Никой не те е наричал така. Винаги са те уважавали.

— Уважавали, значи? Но вече не? — изхриптя Бовоар. — Бях кучката ви. Лижех ви задника и ви целувах ръка. Станах за посмешище. А след акцията във фабриката казахте на всички, че съм страхливец…

— Никога!

— … казахте, че съм сломен и безполезен…

— Никога!

— Изпратихте ме на психиатър, а после и за лечение на зависимости, като че ли бях някакъв шибан слабак. Унижихте ме.

Докато говореше, по-младият мъж избутваше Гамаш назад. С всяко следващо изречение го изтласкваше. Отново и отново. Докато гърбът на главния инспектор не опря в тънката стена на кабинета на Бовоар.

Когато нямаше накъде повече да мръдне — нито напред, нито назад — Жан Ги Бовоар посегна под сакото на бившия си началник и извади пистолета му.

А главният инспектор не направи нищо, макар че можеше да го спре.

— Оставихте ме да умра, а след това ме направихте за смях.

Гамаш усети цевта на своя "Глок", опряна в корема си, и рязко си пое въздух, когато почувства още по-силен натиск.

— Отстраних те от длъжност временно — произнесе с мъка. — Изпратих те в клиниката за лечение на зависимости, за да ти помогна.

— Ани ме заряза — промълви Бовоар и очите му се насълзиха.