Светлина в пукнатините [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #9
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-483-0
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Светлина в пукнатините [bg]». Краткое содержание книги:
— Да.
— Сам си е готвил, чистил и цепил дърва?
— Старата генерация — усмихна се свещеникът. — Разчиташе само на себе си. Гордееше се с това. Никога не е търсил помощ.
— Но старото поколение почти винаги имаха помощници — възрази Гамаш. — Поне едно време. По-младите в семейството се грижеха за родителите, бабите и дядовците си.
— Вярно е.
— Тогава кой се е грижел за Изидор, ако не децата му?
— Помагаше му един от шуреите му.
— Още ли е тук? Мога ли да поговоря с него?
— Не. След смъртта на Изидор замина. Старият мосю Уеле му остави фермата, предполагам в знак на благодарност. На кого иначе щеше да я завещае?
— Но този човек сега не живее във фермата, така ли?
— Не, Пино я продаде и се премести в Монреал, доколкото знам.
— Имате ли адреса му? Бих искал да поговоря с него за Изидор, Мари-Ариет и момичетата. Познавал е всичките, нали? Дори и майката.
Гамаш затаи дъх.
— О, да, тя беше негова сестра. А той се падаше вуйчо на момичетата. Нямам адреса му — отвърна отец Антоан, — но името му е Андре. Андре Пино. Сигурно самият той вече е старец.
— На колко години трябва да е?
Отец Антоан се замисли и след малко отговори:
— Не съм сигурен. Може да проверим в енорийския регистър, ако искате, но бих казал, че минава седемдесетте. Беше най-младият от неговото поколение, с доста години по-малък от сестра си. Семейство Пино бе многобройно. Добри католици.
— Сигурен ли сте, че е жив?
— Не съм, но го няма тук. — Свещеникът отправи поглед в далечината зад Гамаш, към гробището. — А къде иначе би отишъл?
У дома. Но не във фермата, а в гроба.
ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Лаборантът подаде на Гамаш доклада и шапката.
— Готово
— Открихте ли нещо?
— Имало е три по-значителни контакта с тази шапка. Ако не броим вашето ДНК, разбира се. — Мъжът изгледа Гамаш укорително, задето бе замърсил вещественото доказателство.
— Кои са другите хора?
— Ами да започна с това, че са я държали повече от трима души. Намерих следи от ДНК на много хора и поне едно животно. Вероятно случаен контакт преди доста години. Всички тези хора са я взимали в ръце, може би дори са я носили, но не задълго. Принадлежала е на някой друг.
— На кого?
— Почакайте, ще стигна и до това.
Лаборантът хвърли раздразнен поглед към Гамаш. Главният инспектор вдигна ръка и с жест прикани мъжа да разказва нататък.
— Значи, както казах, имало е три значителни контакта. Единият от тях е бил външен човек, но другите двама са роднини.
Гамаш подозираше, че външният човек е Мирна, която бе държала шапката и дори се бе опитала да я сложи на главата си.
— Единият от резултатите съвпада с ДНК-то на жертвата.
— Констанс Уеле — уточни Гамаш. Не беше изненадан, но все пак беше по-добре да има потвърждение. — А другият?
— Именно тук става интересно и сложно.
— Споменахте, че са били роднини — побърза да каже Гамаш с надеждата да си спести някоя дълга, макар и несъмнено увлекателна лекция.
— Така е, но другото ДНК е старо.
— Колко старо?
— Бих казал, че е на десетилетия. Трудно е да се изчисли с точност, но със сигурност другият човек й е бил роднина. Може би брат или сестра.
Гамаш се взираше в ангелите.
— Брат или сестра? А възможно ли е да са били дете и родител?
Лаборантът се замисли и кимна:
— Възможно е.
— Майка и дъщеря — промърмори Гамаш под носа си. Значи бяха прави. Инициалите "МА" всъщност означаваха "мама". Мари-Ариет бе изплела шест шапки. По една за всяка от дъщерите си и една за себе си.
— Не — поправи го експертът от лабораторията. — Не са майка и дъщеря. Баща и дъщеря. Почти сигурно е, че старото ДНК е на мъж.
— Pardon?
— Няма как да сме сто процента уверени, разбира се — каза лаборантът. — Описано е в доклада. ДНК-то бе извлечено от косъм. Бих казал, че преди години шапката е принадлежала на мъж.
Гамаш се върна в кабинета си.
Отделът пустееше. Дори Лакост си бе отишла. Обадил й се бе от колата, преди да тръгне от църквата, и я бе помолил да открие Андре Пино. Повече от всякога Гамаш искаше да си поговори с човека, който бе познавал Мари-Ариет. Но по-важното е, че Пино бе познавал Изидор и момичетата.
Баща и дъщеря — така бе казал лаборантът.
Гамаш си представи Изидор с протегнати напред ръце, благославящ децата си. Примиреното изражение на лицето му.
Възможно ли бе, вместо да ги е благославял, да е молел за прошка?
Ще помири ли тя прощаваща и опростена.