Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Не беше както да целуваш някого за пръв път, неуверено, свенливо, изпитателно. Вместо това тя впи устни в неговите, той сякаш искаше да я изпие цялата, езикът му се преплиташе с нейния яростно, сякаш водеха борба. И в някакъв смисъл наистина беше така, бореха се със себе си да не легнат веднага направо на тревата, да се разсъблекат един друг и да дадат възможност на телата си да се слеят както устните им.

Ръцете й се спуснаха по гърба на Никълъс, плъзнаха се под сакото му, така че да може да го почувства по-добре през ризата, да усети всеки съвършен мускул. Устните му се откъснаха от нейните, плъзнаха се по очертанията на брадичката и надолу по врата й и цялото тяло я заболя от копнеж. Не можеше да диша и едва можеше да говори, но успя да прошепне името му едва чуто.

— Какво? – гласът му бе просто шепот, когато откъсна устните си от врата й.

С това едва не я накара да извика – той не трябваше да престава да я целува – но някой можеше да излезе от къщата и да ги види под лунната светлина.

Той я погледна, като очите му безпогрешно й казваха какво иска, ръцете му вече неконтролирано се вкопчваха в гърба й, спуснаха се към извивката на ханша й, притиснаха я, а дъхът й секна, когато почувства, че всяка негова частица говори за жаждата, която тя също изпитваше.

— Беседката – успя да каже тя, като посочи към някакво по-уединено място, благодарна, че нощта бе милостива, а не мразовита. – Имаш ли….

Той кимна, като разбра въпроса й. Никой от двамата не искаше да рискува бременност точно сега.

Тя хвана ръката му и двамата се затичаха надолу по пътеката, копнеещи за заслона на стените на декоративната беседка. Щом влязоха вътре, с една ръка той я сграбчи за косата, като отново страстно я целуна, а с другата си ръка здраво я държеше, сякаш се страхуваше да не избяга. Тя смътно осъзнаваше, че би могла да обвие крака около него, да разкопчае панталона му, да го направят веднага, но знаеше също, че иска нещо повече от бързото задоволяване на желанието.

— Там трябва да има одеяла – каза тя срещу устните му, – в ей този сандък.

Усети как челото му се блъсна в нейното и болката, когато той се отдръпна. Докато той претърсваше сандъците за сядане, подредени покрай една от стените на беседката, тя изви ръце назад към врата си и развърза копринения възел, така че роклята й се свлече.

Когато той се обърна отново към нея, тя стоеше само по кюлоти и по сутиен, същия, който бе видял, когато я залови да прави слънчеви бани на крилото на самолета. Спря и едва не изпусна одеялата.

Тя не можа да се сдържи и се усмихна.

— Не е онова, което очакваше – каза лукаво тя.

— Господи, Скай! Ти си… – той преглътна, но с това не успя да преодолее потрепването на гласа си. – Няма дума, която да може да опише как изглеждаш точно сега.

— Мисля, че е справедливо и ти да съблечеш нещо – каза тя, като се усмихваше още по-широко. – Мина доста време, откакто те видях по долни дрехи.

Той се изкикоти и свали сакото си.

— Определено не изглеждаше така, когато за пръв път те видях по бельо. Което е добре, защото ако не беше, щях да се уплаша.

— Уплашен ли си сега?

Той разкопча ризата си и я съблече, преди да отговори, и сега бе ред на Скай да преглътне. А очите й шареха по широките му мускулести гърди, а военният му медальон се движеше нагоре и надолу в унисон с неравномерното му дишане.

— Да – каза той. – Уплашен и толкова дяволски възбуден. Скай, ти си великолепна.

Като награда Скай разкопча сутиена си и го пусна на земята.

В беседката не бе тъмно – светлината на звездите и луната проникваха вътре и тя знаеше, че я вижда полугола. Той си пое рязко въздух и бавно издиша.

— Панталоните – каза тя задавено.

Щом свали панталоните и двамата останаха по долни дрехи, Скай видя, че Никълъс се бе превърнал в красив мъж. Виждаше как очите му шареха по тялото й, насочваха се към гърдите й, забавяха се там, спускаха се към краката й, преминаваха към ханша, задържаха се там.