Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Никълъс спеше дълбоко, когато Скай се събуди на следващата сутрин. Продължи да лежи дълго, като го гледаше, откриваше все нови неща. Наболата покрай брадичката му брада, дългата извивка на красивите му мигли, избледнелите, едва забележими лунички по носа му. Широкият му гръб, звукът на гласа му, произнесъл името й за четвърти или може би пети път, откакто бяха заедно – забравила бе колко точно. Миговете любов се сливаха и я караха да се чувства като хедонист, пристрастен към това легло и към голия Никълъс в него.

Внезапен порив на вятъра я накара да погледне през прозорците. Измъкна се от леглото, стъпи върху ризата на Никълъс и я посрещна утрото, родено печално, с опушено сиво небе. Потръпна, взе одеялото от края на леглото, уви го около раменете си, излезе от къщата и слезе надолу към пясъка. Щом стигна до залива, бе сигурна, че щеше да я види – проблясващата синева, лента на оптимизъм, скрита някъде в небето. Но вятърът яростно развяваше одеялото, вълните бясно се разбиваха в скалите, а те отвръщаха на удара с такава сила, че всяка вълна се пръсваше на прилични на сълзи капчици, които потъваха в необятния океан.

— Не – каза тя, като поклати глава, не искаше да позволи на тази тъжна и съдбовна сутрин да добие власт над нея. Обаче знаеше, защото го носеше в себе си като празна черупка, заклещена в скалата, че именно в ден, подобен на този, бе загинала майка й.

И също както в онзи ден, я прониза някакво ужасно предчувствие и тя изведнъж се запита дали майка й никога не бе казвала на Скай какво бе нейното бъдеще, защото бе знаела, че е прекалено тъжно, за да говори за него.

— Скай.

Чу гласа на Никълъс зад себе си и се отпусна в обятията му. Почти й се искаше тази любов да не се бе случвала, защото тогава загубата, ако тя отминеше, нямаше да бъде толкова катастрофална. Но никога нямаше да се откаже от предишната нощ и от вчерашния ден – за нищо на света.

— Плачеш – каза той. – Защо? Кажи ми.

Беше я прегърнал толкова силно, сякаш бе част от нея, от нейната кожа, едно цяло. Но тя знаеше, че единствено душата му – това крехко, неуловимо нещо, което не можеше да се хване, да се опише или да се види – бе неразривна част от нея. Физическото му тяло, тази личност, в която ръцете й се бяха вкопчили, бе оставена на произвола на войната така, както и тя.

— Обичам те – успя да каже накрая.

Той се наведе, за да откъсне стрък морска трева, който изви на кръгче. Хвана лявата й ръка и го промуши на пръста й.

— Невъзможно е да се оженим официално само за два дни, но аз съм твой завинаги, Скай. Надявам се, че и ти ще бъдеш моя, докато съм жив.

— Разбира се, че ще бъда – извика тя и пламенно го целуна, като страстта й надви вихъра около тях. – Мислиш ли, че притежава достатъчно сила? – попита тя, като погледна сватбения си пръстен. – Достатъчно сила, за да пребори всичко, което не е в наша власт?

— Да – каза той, като целуна пръста, а после устните й. – Ще живеем тук, Скай. Ти и аз, и нашите безстрашни дъщери. Ще ги научим да плуват и да летят и да знаят, че светът няма граници, с изключение на онези, които си поставяме сами. А ние сме безпределни.

— Ние сме безпределни – повтори тя, сякаш двамата се намираха в църква, той бе казал молитва, а тя бе дала отговора.

И наистина се намираха, по някакъв начин, на единственото свято място, в което тя вярваше – на открито, с всичко необходимо наоколо. Вятър, вода, пясък, скали, въздух – и Никълъс.

ЧАСТ ЕДИНАЙСЕТА

КАТ

Трийсет и първа глава